"Синята идея" угасва непредотвратимо. След като си свърши работата обаче, комунизмът бе отстранен, надявам се - завинаги. Останаха посткомунистическите му превъплъщения, но тя (идеята) не бе и предназначена, а съответно и пригодна за борба с тях. Затова да я изпратим с благодарности и достойнство, както изпращаме хората, които обичаме. И да се съсредоточим върху днешния и утрешния ден. Ако не разберат това, десните политици, ще си останат в миналото на обезценения на политическия пазар антикомунизъм. А те правят тъкмо това. Михайлова, Стоянов, Софиянски и т.н. призовават за всякакви коалиции, които да не позволят на БСП да управлява, а Костов се е вторачил в оценката на своето някогашно управление. Грешка, господа! Негативните и ретро настроения нямат вече мобилизиращ потенциал. На хората им е нужна положителна перспектива, за да поискат да останат в България и да отидат да гласуват за някого. Нужна им е и окончателна раздяла със сенките от миналото, която и управлението на Костов не им даде, защото не пожела или не му разрешиха.

* * *

СДС бе политическата институция на "синята идея". От 1990 до 2001 г. той свърши повечето от онова, което имаше да свърши. А то не бе никак малко въпреки многото грешки: обърна се ходът на историята - свободата в обществото бе реабилитирана, икономиката се отскубна от партийно-държавната опека, а страната намери път към своето естествено европейско семейство, откъдето насила бе отлъчена през 1944 г.

От 2001 г. насам, когато изпадна в опозиция, СДС получи шанс да преосмисли и преоцени ролята си в обществото, което вече не бе същото като онова, което го направи необходим. Този шанс бе пропилян: вместо съживително концептуално и кадрово обновление - апаратна дрямка на едни и инатлива сръдня на други. И така, след безвремието на интелектуален мързел, апаратен комфорт и политическо безволие, на местните избори се получи ясният и стряскащ знак, че СДС започва да става ненужен, а малко след това станахме свидетели на ожесточена, но лишена от съзидателен заряд вътрешнопартийна битка, която навярно ще завърши с разцепление.

Какво представлява СДС днес, февруари 2004 г.? Едно разпадащо се политическо тяло, което, от една страна, заявява волята си за власт, а, от друга страна, не знае как да спечели предстоящите избори и така показва политическата си некомпетентност, няма идея за какви обществено полезни цели и с какви средства би употребил властта, ако въпреки всичко се сдобие с нея, т.е. вижда се неговата административно-управленска некомпетентност, а най-сетне и не се виждат вътрешните сили, които да преодолеят упоменатите некомпетентности, т.е. налице е лидерска немощ и стерилност на партийния елит.

Нито от лагера на Михайлова, нито от този на Костов се излъчват някакви обнадеждаващи унилия електорат сигнали, а само ритуални знаци, действащи на племенно ниво, прилично звучащи баналности или пък пълни безсмислици. В сегашното си положение СДС изглежда лишен от перспектива, защото нито е в състояние да се освободи от носталгията по миналото, нито е способен да предложи полезни за нацията идеи за развитие, нито би могъл да мобилизира кадърен потенциал за алтернативно и ефективно управление. Опасявам се, че не виждам с какво ще се подобри ситуацията, ако СДС се разпадне на две седесета.

СДС, или както и да се нарича след време, като политически агент на множество български граждани, които свързват своите надежди със свободата на избора и с пазарното състезание по честни правила, с моралното оздравяване на човешките отношения, със силната икономика и с национално загрижена държавна политика, би могъл да успее само ако се справи решително с политическото си безличие, с апаратната склероза, с корупционните навици и нагласи на своите партийни функционери, със зависимостите си от тоталитарното минало и мафиотското настояще, както и с очакващите своите лични изгоди от властта електорални активисти. Казаното важи не само за СДС, а и за всички останали партии у нас. Признавам обаче, че и представа си нямам как може да стане на практика всичко това, нито кой има сили и воля да го свърши. Силно се съмнявам само, че хората, водили и продължаващи да водят политическото хоро в България от около 15 години, притежават нужната енергия, решителност, независимост, смелост, а и въображение, за да бъдат въодушевяващи лидери на споменатите българи днес и утре. Ражда ли се и кога ще се роди жизнено необходимият нов десен политически елит аз също не бих могъл да зная, но си мисля, че поне за справяне с интелектуалната си импотентност дясната политика в България се нуждае от:

1. Усилване на досегашното експертно обслужване, тъй като, както личи от затихващото политическо влияние на СДС, от години не се е появила нито една свястна за каузата идея. В същото време популярни съветници се улисват в битка за доверието на своите политически покровители и се вживяват комично в ролите си на обгърнати в мистика шамани или на осветени до блясък медийни звезди. Освен това мисля, че изминалите 15 години са достатъчни, за да се разбере, че прекият трансфер на политически концепции, модели и механизми от Америка или Западна Европа на наша почва води само до малкополезни, безполезни или вредни имитации. Една партия винаги ще има нужда от усвояване на чуждо ноу-хау и от импорт на чужд практически опит, за да не се открива всеки път велосипедът, но когато преводачите по професия и/или призвание станат лидери или учители, най-често не се получава нещо повече от шарен и лъскав балон. За сведение на невярващите, погледнете безпомощните "млади, образовани и модерни" лидери на БСП и СДС или пък нищонеказващия на 6-7 "перфектно владени езици" лидер на НДСВ.

2. Установяване на интелектуално подхранваща уния с добре подбрани и отворени за ротация и подновяване университетски кръгове - елитни като квалификация, дясно ориентирани като споделяни ценности, евристични като творчески потенциал учени и преподаватели, които постепенно да се превърнат в нещо като мозъчен тръст на дясната политика в България. Не е за вярване, че нямало такива, но очевидно се налага да бъдат потърсени, а и запалени за идеята. А не да се подкупват с длъжности и обещания за политическа кариера, което деморализира и дисквалифицира елита. Там би трябвало да се инвестират и повечето от партийно привлечените ресурси, защото без изследователски центрове модерна политика не може да се прави, особено от политици-дилетанти, каквито са повечето от българските в десния сектор. Така също ще се установят и по-тесни контакти със студентството като естествен резервоар за попълване и рециклиране на бързо амортизиращата и бюрократизираща се политическа класа.

3. По-активно сътрудничество с доказали се вече неправителствени аналитико-изследователски групи, произвеждащи професионални, честни и адаптирани към българските условия информационни продукти, подходящи за концептуализиране, комплектоване и операционализиране на дясната политика. Бих посочил от пръв поглед и без подготовка някои имена - Кр. Станчев, Л. Богданов, Г. Ганев и др.

Без адекватна дясна политическа сила българските общество и държава не биха могли успешно да се справят с шансовете и рисковете на влизането ни в ЕС. Ето например вече се спомена за около 5.5 млрд. евро, които се очаква да бъдат инжектирани у нас през идните няколко години. От това къде и как ще се "усвоят" тези средства, колко от тях ще засмуче мафията, колко ще потънат в корупционната дупка, изкопана от политици, чиновници и лобисти, и колко ще отидат за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика, зависи бъдещето на всички ни. Ако нещата в българския политически елит, не само в СДС, не се променят, максимум 25-30% от милиардите ще се похарчат обществено полезно. А как точно ще се наричат политическата сила на десницата и нейният лидер, това интересува само професионалните политици, мераклиите за власт и стопяващите се "твърди" електорати.