Навърши се една година от нападението срещу Ирак. Какво по-подходящо време да се опитаме да направим равносметка на събитията в този период. Ако си припомним противоположните мнения и очаквания от преди година, не може да не останем с впечатлението, че 12 месеца по-късно и в България, и в чужбина оставаме все така далеч от постигането на консенсус по темата. В последните години стана модерно да повтаряме, че съвременната среда за сигурност е много по-комплексна и неопределена, изобщо нетрадиционна, без обаче да влагаме конкретен смисъл в тези определения. Събитията от последната година като че ли започнаха да придават яснота на това нетрадиционно състояние.

Войната срещу тероризма и състоянието на евроатлантическата общност

Една от първите жертви във войната срещу Ирак беше единството на евроатлантическата общност. Разделението на поддръжници и противници на използването на въоръжена сила срещу режима на Садам Хюсеин предизвика криза в отношенията между съюзниците, която обаче се очакваше да отмине след края на войната. Предполагаше се, че нуждата от възстановяване на Ирак и страхът от дестабилизиране на Близкия изток ще насърчи западните държави да предприемат общи действия и приложат координирани политики за сигурност. Тези, които очакваха, че краят на режима на Садам ще бъде началото на нормализацията на обтегнатите отношения между партньорите от двете страни на океана, останаха изненадани и разочаровани. Наистина, сътрудничеството в Афганистан, координацията и общите акции на разузнавателни и полицейски служби водят до реални резултати в борбата срещу тероризма, но тези общи действия съществуваха и в периода на най-сериозна криза в отношенията.

Въпреки че бе постигнат прогрес във възстановяването на отношенията, сериозните различия остават и липсата на единство е очевидна. Нещо повече, без натрупаните напрежения от последната година да са премахнати, вече се появяват нови предизвикателства към единството на общността, както бе добре илюстрирано от политическите последствия на терористичните атаки в Мадрид. Във войната срещу тероризма различията не са в оценката за опасността, а за това как точно и кога да се действа срещу тази заплаха.

Само преди дни на срещата между Герхард Шрьодер и Жак Ширак на 16 март двамата посочиха, че проблемът с тероризма не може да бъде решен само с военна сила - явна критика срещу политиката за сигурност на САЩ - и вместо това заявиха, че тази заплаха може да бъде премахната чрез насърчаване на развитието в третия свят и премахването на бедността, тоест чрез адресиране на условията, пораждащи радикализъм и тероризъм. Въоръжените сили могат да свалят режими, но не могат да победят във война срещу тероризма, която изисква полицейски, политически и икономически средства. И най-важното, победата срещу тероризма изисква усилията на цялата международна общност в рамите на ООН, а не само усилията на ограничени коалиции на желаещите.

В същото време мнозина в САЩ посочват, че свалянето на режима на Саддам предизвика други страни да сътрудничат с международната общност в решаването на сериозни предизвикателства към международната сигурност. Така например Либия се съгласи да приеме вината си за свалянето на самолет на “Пан Ам” над Шотландия и да преустанови програмата си за придобиване на оръжия за масово поразяване. Иран като страна, за която има данни, че изгражда ядрена програма за военни цели, се съгласи да се подложи на системни инспекции от Международната агенция за атомна енергия. Дори Северна Корея най-накрая се съгласи да участва в многонационални преговори, чиято цел е прекратяването на предполагаемите й опити да произведе ядрени оръжия. Мнозина посочват, че тези пробиви не биха били възможни без войната в Ирак.

Всъщност едно от най-значителните и потенциално най-деструктивни събития година след инвазията е липсата на завръщане към нормалността в отношенията между САЩ и страните, които се противопоставиха на войната. Мнозина посочват, че страните от двете страни на океана трябва да обединят усилията си и да вдъхнат нов живот в трансатлантическата връзка, основаваща се на общи ценности и общи визии за същността на международната система.

Не случайно липсата на алтернатива се потвърждава от факта, че европейските държави, които твърдо се противопоставят на политиката на САЩ, не се опитват да изграждат различна система и политика за сигурност. С други думи, въпреки реториката си за нуждата от различна политика, Германия и Франция все още харчат повече средства за въоръжените си сили, отколкото за развитието на третия свят и елиминирането на бедността по света. Въпреки липсата на алтернатива, година след началото на инвазията обаче трансатлантическата връзка е все още или далеч от нормалността, или в нова нормалност, чиято същност тепърва ще осъзнаваме. Важно е противоречията в евроатлантическата общност да не се драматизират.

Сравнение между Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета през 2002 и одобрената през декември 2003 г. Стратегия за сигурност на Европейския съюз посочва висока степен на еднаквост в оценките на средата за сигурност и визиите за политиката за сигурност. Близостта във вижданията за света и възприятията за сигурността, които, разбира се, основават на споделени ценности и принципи, все още остава главното основание за увереността, че е неизбежно отношенията между съюзниците да се възстановят и подобряват. С други думи, ако Европа и САЩ не се припознават като естествени членове на една общност, с кои други държави биха формирали алтернативна общност?

Поотделно и ЕС и САЩ могат да постигнат много, но заедно могат да постигнат почти всичко. Терористичните групи като решаващ политически играч? Едно от най-забележителните и драматични събития от последната година се случи преди дни. Ако преди около една година отношението към предстояща война в Ирак повлия на избирателите в Германия и определи победителя в парламентарните избори, то преди седмица терористите успяха да повлияят върху резултатите от изборите в Испания. За първи път дейността на терористична група не е просто един от многобройните фактори във вътрешната политика на една страна, а определящ фактор при избора на правителство. Би било наивно да се смята, че една терористична група би ограничила целите си единствено до изтеглянето на определен брой военнослужещи на една страна от Ирак.

Така например такава група днес може да настоява за изтеглянето на българския контингент, но какво й пречи в бъдеще да изиска излизането на страната от НАТО, или оставането извън ЕС? В условията на липса на обществен и политически консенсус за политиката срещу тероризма, радикални групи, използващи насилие, придобиват огромен потенциал да влияят върху националната политика. Затова създаването на широк консенсус става императив на обществения дискурс.

Ирак - година по-късно

Един от зараждащите се дебати е дали войната срещу тероризма, така както е водена от САЩ, намали заплахата от тероризъм. Да не забравяме, че според проучванията дни преди началото на войната огромното мнозинство в България например смяташе, че тя ще усили заплахата от международния тероризъм и дори може да доведе до световна война. Мнозина в Америка посочват, че през последната година не е имало атака срещу територията на страната. От друга страна, само дни след терористичните атаки в Мадрид, при които загинаха над 200 души, Романо Проди заяви, че войната в Ирак увеличи заплахата от международен тероризъм. При тези разминавания, как тогава да оценим влиянието на войната върху международния тероризъм?

През последната година бяха извършени сериозни терористични атаки с различна степен на участие на "Ал Каида" в Мароко, Саудитска Арабия, Турция и Русия - все страни, които не участват в коалицията, водена от САЩ.

Всъщност поредицата от атентати миналата седмица в Мадрид, ако се окаже, че е извършена от "Ал Каида", ще бъде първата атака срещу страна, формален член на антитерористичната коалиция. Прави впечатление обаче, че никоя западна страна, която се противопостави на войната в Ирак, не приема това като гаранция срещу терористични атаки на своя територия. И наистина, само седмица след атентатите в Мадрид Франция бе заплашена от терористични атаки заради приет закон, който ограничава носенето на религиозни символи на някои публични места. Засилени мерки срещу терористични атаки бяха предприети и в други страни, които и сега не одобряват американската политика в Ирак. Твърдението, че войната в Ирак е главната причина за тероризма, показва наивно неразбиране на програмите и целите на многобройните терористични групи.

В по-добро състояние ли е Ирак в сравнение с годините преди инвазията? Тези дни британската BBC публикува представително допитване до общественото мнение, проведено през март в Ирак. От отговорилите 56 процента смятат, че животът им е по-добър в сравнение с положението им преди войната, 70 процента смятат, че той ще бъде дори по-добър след една година; 49 процента одобряват инвазията, докато 39 процента са на обратното мнение. В същото време 51 процента не приемат присъствието на американските войски в Ирак.

Най-често отправяното обвинение срещу коалицията е неспособността й да осигури сигурността на иракчаните. Смяната на тактиката на терористичните групи, която доведе до намаляването на жертвите, давани от коалицията, но същевременно увеличи жертвите сред цивилното население, все повече се превръща в главната заплаха за усилията за стабилизирането на Ирак. Приемането на временната конституция е важна стъпка в този процес, но далеч не гарантира успеха на усилията. Все повече изходът от усилията на САЩ в Ирак се превръща във фактор, който ще определи правотата или погрешността на американската политика за сигурност.

Не е парадоксално обаче, че и привържениците, и противниците на тази политика в евроатлантическата общност имат интерес Ирак да не се окаже провал. Ако някои смятат, че един от главните проблеми е агресивната външна политика на САЩ, то несъмнено самоизолацията на Америка след един евентуален провал в Ирак би довела до много по-сериозни проблеми на сигурността.