Линкълн, Небраска, САЩ

Като учен химик, изградил се и работил повече от 30 години в БАН, ми е болно за състоянието, в което се намира тази научна организация. Мисля, че работата ми в институт на Макс Планк обществото в Германия и в лаборатории на няколко американски университета ми позволява да преценя къде се крият корените на много злини в БАН. Ако селекционирате половината от научния състав на институтите в областта на природните науки и ги изпратите в подобни изследователски звена на Запад, ще констатирате, че тези български учени общо взето веднага или след кратка нагласа се справят с изискванията. Защо БАН не може да изгради един приличен, съобразен с националните нужди изследователски център за природни науки на базата на тези свои кадри? Отговорът е: защото не може да се отърве от останалата половина при опорочени управление и финансиране.

Разходете се из някой от химическите или биологическите институти на 4-и километър, идете до някой от физическите институти на 8-и километър. Ще минете през неподдържани коридори с овехтели стени и безразборни надписи, ще влезете в прашни лаборатории със струпана, овехтяла, често неизползвана и прашна апаратура. Сутрин ще забележите, че сътрудниците - предимно жени с неизбежните торби за покупки, прииждат на работа чак към 9 - 9.30. Ще забележите, че многобройните барчета във всеки институт гъмжат от хора на кафе между 10 и 14 ч. Ще ви се оплакват, че нямат пари да си плащат тока, отоплението, телефоните. Но ще откриете, че почти всеки се готви за някой предстоящ международен симпозиум и че сътрудниците прекарват доста време от годината в пътувания в чужбина. Ако прочете аргументацията на разработваните проекти, ще видите, че се обещават съществени резултати с голямо научно и приложно значение, които щели да дадат нови насоки и т.н. Но много рядко ще ви запознаят с такъв, вече постигнат, резултат. И ще разберете, че основното занимание на сътрудниците си остава "биченето" на публикации в раздробена фундаментална тематика и стремглаво хабилитиране. Накратко - ще се натъкнете на управленчески хаос, остаряла и зле поддържана материална база, отпуснатост, безотговорност, обремененост с неквалифициран административен персонал, разминаване между думи и дела и гола научна "алабалистика".

Нещата не бяха много по-различни преди 20 години. Твърде много балдъзи и партийни протежета бяха подслонени на сянка или за провеждането на партийната линия. БАН беше една огромна за България (15 000 души), неефективна организация, сериозно тежаща на държавния бюджет. Но БАН беше подслонил и сътворил и добри учени от две поколения. Ако не допринасяше за икономиката с внедрими научни постижения, БАН определено крепеше заети с фундаментални изследвания учени в много области, които бяха наясно с върховите постижения в световната наука.

Вместо към по-добре, нещата тръгнаха към по-зле през 1986-1988 г. с въвеждането на изборност на директорите на институтите, на научните съвети и на ръководителите на структурни звена. Нарушени бяха принципите на управление на науката като консервативна и йерархична система, при която управленческата инициатива да принадлежи на "най-мъдрите" и да бъде подчинена на дисциплината на научното мислене. Например изборите за членове на научните съвети доведоха до една абсурдна скала за оценяване на научните качества - по броя на получените гласове. Веднага се почувства как некадърните и протежетата в БАН (каквито изобилстваха) станаха по-самоуверени, раздроби се още повече научната тематика и се увеличиха влеченията към уравниловка. Посредствената псевдонаучна маса получи нови възможности да бюрократизира и примитивизира изследванията и безотговорността се засили.

Когато свалиха Тодор Живков, се заговори за по-нататъшно "демократизиране" на академията, като бог знае кой какво разбираше под това. Полуучените и хитреците в БАН решиха, че политическите промени отварят още повече вратите към изгодните за тях бюрокрация и уравниловка. Забитува тезата, че въведената вече изборност на оперативните органи на управление е проява на "демокрация", която трябва да се запази. Използвайки обстоятелството, че много от член-кореспондентите и академиците се бяха политически компрометирали, изборът на управителен съвет на БАН бе предоставен на уникално изборно общо събрание (никъде по света няма такова нещо). Та това Общо събрание си заседава периодично дни наред, като гласува по десетина пъти на ден. Само че в науката работите с такова гласуване не вървят.

Всъщност, в това се изразяват промените в БАН, които бяха наречени "реформа". Иначе нещата си продължиха по старому, но междувременно около 500 души - най-добрите научни кадри, както хабилитирани, така и от по-младите - напуснаха, спасявайки се предимно в чужбина.

Научната продукция на БАН продължава да се измерва с формалния брой публикации. БАН давал 60% от "научната продукция" на България. Ако това е формалната бройка публикации, без оглед на изданието, това само илюстрира обстоятелството, че БАН внася излишен "шум" в световния научен информационен поток.

Финансирането от бюджета правилно бе сведено до минимум. БАН получава годишно от държавата около 50 милиона лв. бюджетна издръжка, 70% от която отива за заплати (на около 8500 души). Отделно, към 800 хиляди лева годишно се предоставят за финансиране на проекти чрез Националния фонд за научни изследвания (не само от БАН). Но вместо с тези пари да се стимулират действително напреднали и обещаващи проекти, те се разпределят едва ли не "на калпак". При това положение собствените приходи на БАН съставляват около 18% от постъпленията! Тези собствени приходи не идват от български компании, а почти изключително от работа по проекти на ЕС и НАТО, с което БАН много се гордее. Научните резултати и материалната полза от тези проекти обаче не идват в България. Ролята на БАН-ските лаборатории се свежда обикновено до рутинни изследвания и анализи "на ишлеме". Да не говорим, че търсенето на такива договори често се изражда в излагащо просене.

Общото събрание миналия месец е приело "Стратегически цели и функционални приоритети на БАН за периода до 2007 г.". Първата задача на БАН била "да се подобри финансирането на науката в България". Разбира се, държавното финансиране. С други думи, БАН си поставя задача, която друг трябва да изпълнява, както много уместно и илюстративно отбелязва д-р Николай Ангелов в мнение, публикувано в "Дневник" от 26 март 2004. Може би членовете на общото събрание са имали предвид да се използва доста мощното лоби на БАН в парламента и правителството, за да се увеличат БАН-ските субсидии за сметка на българския данъкоплатец. Вместо природонаучните институти на БАН да се замислят как да станат икономически ефективни. Не ви ли звучи малко цинично, не ви ли напомня за комунистическия ред и мислене? Ако БАН има предвид за модел финансирането на университетите в САЩ, не може да не са били видени съществуващите огромни разлики. Американските университети получават много средства от несравнимо високите студентски такси (държавата компенсира студентите със стипендии), а грантовото финансиране е поставено на строги изисквания и обективно рецензиране на проектите, каквито в България трудно би могло да се осъществят.

БАН за сетен път показа, че знае само да иска. Да допуснем, че депутатите и правителството решат да изпълнят "задачата" й и увеличат държавното финансиране (запазвайки същото съотношение между бюджетното финансиране и финансирането чрез Националния научен фонд) при съществуващите структура и управление. Убеден съм, че това би могло да доведе само до известно раздуване на съществуващия щат - всичко останало ще си продължи по старому.

Няма изгледи БАН да реши сам проблемите си. За голяма част от служителите му това би означавало да си вървят против интересите. Но на БАН може да се помогне в това отношение с използване на лостовете на финансирането. Използването на грантовата система на финансиране крие големи възможности. А и защо трябва да се мисли, че БАН сам трябва да преценява числеността си, определяща до голяма степен бюджетното финансиране? Пътят, струва ми се, е ясен: намалявай бюджетното финансиране, увеличавай финансирането чрез Националния фонд за научни изследвания. При последното въведи два принципа:

Финансирай само тези проекти, чиито автори доказват, че разполагат с половината от необходимите им средства; дай останалите 50%;

Рязко ограничи броя на едновременно финансираните проекти - например на 30.

Разбира се, БАН трябва да промени и принципите на управлението си. Най-малкото като се избави от това уникално изборно общо събрание.