Една година след свалянето на статуята на Саддам Хюсеин от центъра на Багдад новият монумент е окичен с портрети на бунтовния шейх Моктада ас Садр и зелените знамена на неговата "Армия Имам Махди". Коалиционните сили в столицата и Южен Ирак отблъскват нападенията на неговите бойци, а помощниците му повтарят дума, която в Близкия изток смразява и разпалва кръвта - интифада. Всяка силова намеса на коалицията може да бъде преглътната от иракчаните само ако те гледат на сраженията като на разбиване на бунтовна банда, а не на народно въстание. Но хората на Садр канят да се присъединят към тях съперничещи им шиитски секти, уахабити екстремисти, иракски националисти и дори сунити и ако те се обединят, САЩ и коалицията се изправят пред кошмарен сценарий.

Зад събитията от последните дни обаче има нещо по-важно от спора дали това е само провокация на амбициозен шейх и то се крие в символиката на шиитския бунт в една страна с кърваво минало. Когато САЩ удариха Ирак, много шиити повтаряха, че ще се повтори кръвопролитието, датиращо още от обезглавяването през 680 г. на внука на пророка Мохамед - имам Хюсеин (същият, чиято гробница се издига в Карбала). Изблици на насилие като разчленяването и окачването по стълбове и мостове на телата на чужденци във Фалуджа миналата седмица не са прецедент за Ирак и имат ритуално жертвено значение за радикалния ислям. На 14 юли 1958 г. например, когато е свалена хашемитската монархия на малолетния крал Фейсал Втори, тълпата избива цялото му семейство и телата им са влачени по улиците, разкъсани и изгорени. Защо това да не се повтори в Южен Ирак, щом местни духовни водачи го обявиха за "гробище на американците". Тук е мястото и времето да се говори за шиизма и махдизма. Защото откровената битка за власт на Садр и "Армията Махди" е само епизод от дебата за бъдещето на шиитската теология и в частност за напрежението между теокрацията и демокрацията. От самото си възникване до днес шиизмът е пропит с идеите на страданието и надеждата на едно ислямско малцинство. Западните анализатори традиционно гледат на него през призмата на политическата теория и практика и игнорират теологичното му въздействие в Близкия изток, т.е точно това, което го превърна във фактор на световната политика. Те обявяват, че шиизмът трябва да се пригоди към ценностите на модерния свят, като се деидеологизира и ясно раздели политиката от вярата. Последното обаче не може да се случи по модела на европейската реформация заради махдизма и неговата вяра, че историята е едно непрекъснатото "пътуване" на човека заедно с Аллах към края на човешкото страдание и окончателната справедливост.

Когато вестникът на Садр пише "Бремер отвори вратите на ада", за фундаменталистите това е по-скоро призив за празнуване и обединение под знамето на младия шейх и с тях трудно може да се намери общ език за помирение. В несръчен и донякъде циничен опит да бъде преведено на модерен език може да се каже, че последователите на махдизма следват верую, подобно на болшевишкото "Колкото по-зле, толкова по-добре". Те вярват, че пълният хаос и безверие в живота на хората е само последният етап преди ислямския вариант на Второто пришествие, след което целият свят ще заживее според справедливите закони на Корана. В последните дни на този хаос ще се яви Махди като водач към истината, за да обедини идейно и политически мюсюлманите, да покаже на християни и юдеи каква грешка са допуснали и да и посочи на човечеството верния път към Златната ера.

Един от големите проблеми с махдизма е, че той не изисква политическа или държавна основа както при другата важна институция - халифата. Титлите халиф и Махди са двата най-значими символа за мюсюлманите, жадуващи духовен водач на ислямското възраждане. След като Кемал Ататюрк снема през 1924 г. претенцията на Отоманската империя за халифат, до днес никой не е успял да го възстанови и напоследък се появяват идеи, че условие за реставрацията му е първо да бъде "освободена" една страна от мюсюлманския свят. Като че ли Афганистан на талибаните бе първият неуспешен опит, но Ирак може би предлага нов шанс за всеки, който издига знамето на борбата с неверниците американци. Махдизмът има дълга традиция и много бунтове са били предвождани от самоопровъзгласили се носители на тази титла: фатимидите, управлявали Египет през Х-ХІІ в., муахидите, владели Северозападна Африка и Южна Испания през ХІІ-ХІІІ в., и накрая суданските махдити от 80-те години на ХІХ в. Безброй книги са написани с прогнози кога ще се появи Махди, особено след ислямската революция в Иран от 1979 г. и опита от същата година да се свали властта в Саудитска Арабия чрез бунт и окупация на голямата джамия в Мека. След това махдизмът премина в нелегалност до 11 септември 2001 г., когато в очите на ислямистите Осама нанесе безпрецедентен удар на единствената империя на неверниците и изкуши всеки местен радикален лидер да тръгне по неговия път. Много са кандидатите да са днешното олицетворение на Махди и Осама бин Ладен е може би най-известният от тях. През последните месеци анализаторите отбелязват, че освен че се опитва да си припише черти на прероден Саладин (арабският предводител, разбил кръстоносците през 1187 г.), той посяга към титлите халиф и Махди. От септември 2001 г. той е представян като Осама бин Мохамед бин Ладен - очевиден опит да изглежда като наследник на пророка, каквато е една от отличителните черти на Махди. През октомври 2003 г. спецслужбите проучваха видеозапис с Осама, зад когото имаше надпис "очакваният просветлен" - очевиден сигнал за апокалиптичен обрат в дейността му, превръщащ борбата срещу тероризма в глобален религиозен конфликт.

Много неща могат да научат във Вашингтон от провала на отоманците в Судан (подобно на днешния случай със Садр прочутият Мухамад Ахмад - Махди до последно е бил пренебрегван като незначителен местен бунтовник) и от успехите на саудитците през ХХ век. Основните изводи от досегашния опит са ,че въстание на махдисти се пресича само с антимахдистка пропаганда, успоредно с военни мерки за потушаване на бунта. В случая с Ирак, докато за второто може да се погрижи Пентагонът, то първото не може да стане без въвличане на шиитските духовници чрез издаване на фатва, отричаща всеки опит за религиозна манипулация от хората на Садр.

Бунтовният шейх отдавна е в конфликт с по-умерения всепризнат шиитски водач, 72-годишния велик аятолах Али Систани, защото се смята, че последният иска да установи в Ирак ислямска демокрация, докато младият Садр се бори за ислямска теокрация по ирански модел. Само на 31 години Садр няма продължителен религиозен опит, какъвто се изисква, за да се издигне сред висшето шиитско духовенство на аятоласите. Той обаче се позовава на нещо доста по-разбираемо за мюсюлманите - произхода си. Баща му - великият аятолах Мохамед Садък ас Садр, бе най-влиятелният в Ирак шиитски духовник в края на 90-те години. Чичо му, аятолах Мохамед Бакр ас Садр, бе виден духовник до екзекутирането му от сунитите на Саддам през 1980 г. Самят Моктада минава в нелегалност през 1999 г., когато агенти на Саддам засипват семейството му с куршуми, под които загиват баща му и двамата му братя. Това е твърде близко до историите за мъчениците на вярата, от които се ражда шиитското движение, и до изгражданата векове наред тяхна нагласа да се възприемат като преследвани и измъчвани истински последователи на Мохамед. Освен това Моктада е много по-приемлив за бедните жители на носещия името на баща му двумилионен багдадски квартал "Ас Садр" (бившият "Саддам сити"). Неговите хора контролираха живота там - назначаваха духовници в джамиите, охраняваха болниците, събираха отпадъците, ръководеха сиропиталищата и постепенно налагаха фундаменталистко облекло за мъже и жени. Повечето иракчани получават информация за събитията, включително за хода на последните сражения, не от телевизията или от изявленията на политиците, а от добре организираната йерархия на духовенството в джамиите и кварталните офиси на благотворителните ислямски организации.

Никой не знае колко са открито лоялните привърженици на Садр - данните се движат между три хиляди и десет хиляди, но по-важното е, че потенциалните му последователи се изчисляват на стотици хиляди. След няколко предупреждения още през март 2003 г. (т.е. по време на войната) той основава "Армията Имам Махди" някъде през миналото лято и през октомври вече има сражения в Карбала около гробницата на имам Хюсеин между негови привърженици и хора на аятолах Систани. Още тогава Садр говори, че не иска кървави сражения, а мирна революция, вероятно защото ислямът най-малкото забранява да се убиват единоверци. Също през есента той обявява, че в бъдеще ще премести столицата на Ирак в Наджаф - центърът на 14-те милиона иракски шиити, свято място, защото там е гробницата на Али ибн Али Талиб, братовчед на пророка Мохамед и халиф през VІ Ів. Последното може да изглежда незначителен факт на фона на бъркотията в Ирак, но в очите на мюсюлманите това е ясен сигнал, че Садр се опитва да повтори "хиджра" - прочутото бягство на пророка Мохамед от Мека в Медина, където той полага корените на новата религия. През септември шейхът говори за американците като за "гости, обичащи мира", половин година по-късно се обръща към последователите си: "Тероризирайте врага и Аллах ще ви се отблагодари за това, което обича." В петъчната молитва миналата седмица той се провъзгласи за "удрящата ръка на "Хамас" и "Хизбула" и взе назаем от "Хизбула" лозунга на групировката "Стъпчете ги под нозете си". Подобни махдистки призиви звучат опасно във времена, когато атентати по цял свят се задействат чрез верски послания от духовни водачи, а не толкова от организационни заповеди на Осама. Вече е ясно, че "Ал Каида" не е ясно структурирана организация, която трябва да се разкрие и демонтира. Докато Западът говори за война срещу тероризма, другата страна говори за война срещу неверниците. Във възход е нов вид фанатизъм - изглежда, за пръв път се появява глобална мрежа на мислещи сходно екстремисти и затова един шиитски бунт в Ирак не е маловажно събитие и за Запада, и за фундаменталистите. Има ли изход от ситуация, в която последователите на Садр казват "Спящият тигър се събуди, ако ни наредят, ще разкъсаме чужденците със зъби", а срещу тях са американските танкове, на чиито дула пише Anger Mgt. (Укротяване на гнева) и Analize This (Анализирай това)? Когато учените изучават в бъдеще днешните събития в Ирак, те неизбежно ще се сблъскат с паралела между битката на САЩ с шейх Садр и тази на британската империя с Мохамед Ахмед ибн ас Сайед Абдула, провъзгласил се за Махди в Судан в края на ХІХ век. Суданската операция е блестящо описана от Уинстън Чърчил в неговите репортажи "Речната война" (1899 г.), които се сочат и като една от причините да му се присъди Нобелова награда за литература през 1953 г. Въпросът е кой какво ще прочете в тези репортажи. Защото за военните историци те описват първото сериозно военно предизвикателство пред империята, завършило с епична битка при Омдурман с последователите на Махди. Тя завършва с истинска касапница за дервишката армия под дулата на британско-египетския експедиционен корпус. По заповед на генерал Кичънър гробницата на Махди беше поругана и срината доземи от артилерията, трупът е изровен, главата е отделена от тялото, а костите са пръснати в Нил. "Това беше акт на вандализъм и глупост", пише с отвращение Чърчил. Другото, което може да се научи от "Речната война", е, че модерна власт се създава с ликвидирането на средновековни практики като търговията с роби, с бързото изграждане на граждански служби, жп линии, данъци, полиция и всички атрибути на глобалната цивилизация. За съжаление днешните репортажи от Южен Ирак потвърждават, че това не е гаранция срещу бунт на фундаменталисти, търсещи истински живот в отвъдното.

Защо сега? Вероятно защото от месеци насам в ислямистки интернет сайтове се публикува махдистко "пророчество", че признаци за настъпването на "последните дни" са атентати в две европейски страни, предстоящ нов удар в САЩ, покушения срещу Ясер Арафат и арабски държавници, голямо събиране на воини на джихад в Мека и Медина и характерно подреждане на три звезди. В допълнение религиозните страсти се разгарят и от съвпадането на големите шиитски празници с последната Коледа и Великден.