В София има един страхотен квартал, наречен “Редута”. Характеризирам го като страхотен, въпреки нещата, които ще напиша по-долу, защото кварталът няма нищо общо с инфраструктурните неуредици, които мъчат неговите жители.

Повечето от нас, които живеем на “Редута”, си го хвалим като новия “Лозенец” - спретнати къщета си съществуват блажено по почти всички тихи улички на махалата, сутрин можеш да се събудиш с кукуригането на петлите по дворовете, а през уикенда - и от биенето на камбаната в близката църква.

Допреди няколко години ядяхме череши от дърветата, които простираха клоните си през оградите на къщите. Сега не ям, не защото няма дървета, а защото не ми подхожда да прескачам огради като някакъв арлекин и да крада хорските череши. Ако тръгна към кварталния магазин, ще се поздравя с поне петима души, докато стигна дотам – в махалата почти всички се познаваме. Въобще обстановката твърде много наподобява на тази в някое селце, но приликите не са само от положителната страна.

За да стигнете до “Редута” /не си въобразявам, че ще се юрнете на туристическа обиколка на квартала, но все пак може да ви налегне нуждата да се доберете дотам/, трябва да ползвате автобус 72. Надявам се, че имате здрави нерви, за да осъществите приключението.

Има и някаква маршрутка, номер 20, която бе пусната преди няколко месеца – като във вицовете за лудите, на които им обещават да им пуснат вода във басейна, ако слушат, така и на нас – жителите на “Редута”, ни пуснаха маршрутка след десетки години безмаршрутие. Сигурно сме слушали. И сме гласували правилно. Маршрутката обаче не върши почти никаква работа, защото пътува от Чепърлянци до Бусманци, примерно, като пътьом докосва много малко от централните софийски точки, които биха били удобни на някои от пътниците.

Да се върнем на безумието, наречено автобус 72. Навремето, когато се преместихме в този квартал /преди 15 години/, линията бе обслужвана от автобуси “Икарус”, а когато имаше мач между “Левски” и “ЦСКА”, пускаха “Чавдар”-и, защото на тях пораженията не им личат толкова много.

Старите жители на квартала разказват, че линията е пусната като наказателна – в смисъл, че тези шофьори, които са се провинявали по някакъв начин, са били наказвани да карат автобуси по линията на 72. Очевидно идеята за наказанието се е пренесла и в днешни дни. Нямам спомен за 15-те години, в които съм принудена да ползвам този автобус, той да е бил редовен. Преди години, докато бях ученичка, зимата редовно ходех пеша на училище, а в тежките снежни моменти – дори с шейна. Това, последното, е от веселите ми спомени.

Тези времена вече минаха, обаче, и сега не върви да ходя на работа с шейна – най-малкото, на Цариградско шосе ще ме отнесат.

За 15 години автобус 72 смени единствено компанията, която обслужва линията, и самите автобуси. Компанията се нарича СИБбус, а автобусите са “Мерцедес”. В тежките, потни моменти на пребиваването си в някой от тях, съм водила ожесточени вътрешни спорове дали тези автобуси са били използвани в нацистка Германия като алтернативен начин за изтребване на евреи чрез задушаване или в по-скорошни времена някоя европейска държава ги е използвала за извозване на едър рогат добитък. Лятото в тези автобуси е тежко, горещо и лепкаво, да не забравя и задушно, а зимата е вледеняваща. Малко звучи като описание на климатичните особености на някоя канадска провинция, но приликите са случайни.

Когато се качите в автобус номер 72, ако успеете да се качите, първото, което забелязвате, е липсата на прозорци. Ако все пак ги има, то те са миниатюрни /въоръжете се с бинокъл, за да им се полюбувате/, намират се в задната част на рейса и в 90% от случаите не се отварят.

Но да не губя последователността на очерка си. Започвам с опита да се напъхате в 72. Да речем, че чакате на някоя спирка в “Редута”. Чакате, чакате, чакате. Виждате как в другата посока минава един автобус. Е, викате си, значи сега ще дойде от другата страна. Продължавате да чакате, а в този момент в другата посока минава втори, трети и четвърти автобус. Леко се учудвате, може би се и изнервяте. След петия, шестия и седмия автобус просто се примирявате. В края на краищата, автобусите не могат да се движат и в двете посоки! Първо в едната, после в другата – такъв е логичният подход при функционирането на обществения транспорт.

В този момент покрай вас с около 100 километра в час профучава един автобус 72, но… не спира на спирката. Просто продължава транзит към някоя от следващите спирки, за да си навакса изгубеното време. Идва следващият, в него се опитват да се натъпчат всичките около 100 души, които се намират на спирката. Естествено, това не става, просто физичните закони не го позволяват. Идва третият и четвъртият, а някъде към шестия успявате да се качите.

Висите на стълбите. Шофьорът кара с идеята, че е роден да се състезава на “Имола”. С лека чупка в кръста и твърде много наподобявайки нервен павиан, който е успял да се захване със задните си крака за близкия клон, вие се набирате върху дръжките на автобуса, без да обръщате внимание на стъпканите си обувки, разкопчаната блуза и разчорлената коса. Веднъж, след едно подобно изживяване в 72, имах съмнения, че съм забременяла.

Шофьорите карат безумно. Може би, защото са се учили на “Чавдари”, не знам. Спирането и тръгването на автобуса може да ви причини фрактура на лакътя, счупени токове или директно пльосване на пътеката. В автобуса, обаче, може да завържете интересни социални контакти. Понеже, ако има задръстване между “Военна академия” и “Орлов мост”, придвижването между тези две точки ще ви отнеме поне половин час, ако срещнете стар приятел, ще имате време да си разкажете това-онова.

Въобще, изживяването си струва…50-те стотинки. Нещо като влакчето на ужасите в “Пратера”, но там не е толкова емоционално завладяващо – от опит ви го казвам. Имате ли нужда от тежко емоционално и физическо натоварване, качете се на автобус 72. Нямате ли – не го доближавайте. Автобусът не се препоръчва на деца до 3 години, на деца до 7 без придружител, на инвалиди и хора с болни сърца. На останалите също по принцип не се препоръчва, ама ако се налага да го ползват, да се справят както могат.

Това, което исках да ви преразкажа, е ужасът и нервите, които нещастниците, ползващи автобус 72, изживяват всекидневно. Не мога да си обясня как единствено този автобус може да остави хората да висят по спирките в продължение на 1 астрономически час! Очевидно моделът не работи и то отдавна, очевидно има нужда от повече коли по линията, които обаче да идват през регулярен интервал от време, а не наведнъж. Защото така и 100 автобуса да има, файдата е нулева. В по-смелите си мечти дори виждам алтернативна автобусна линия…

Но това твърде много ми наподобява сценката с Мая Новоселска в един от епизодите на “Улицата” – когато гледаше живота си в бутилката ракия. Засега ми остава надеждата, че някой добър човек от Столична община ще прочете горе написаното и ще направи нещо по въпроса.