На фона на закъснелите разкрития за предварителните разговори за превръщането на Галерията за чуждестранно изкуство във VIP хотел и поредния опит редакцията на вестник “Култура” да бъде изхвърлена на улицата, останалите провали в българската културна политика нямат шанс да привлекат общественото внимание. Някак между другото например стана ясно, че Министерският съвет е приел решение корабът-музей “Радецки” да бъде прехвърлен на Националния исторически музей, който щял да го поддържа и използва за луксозни круизи по Дунав. Това, разбира се, няма нищо общо със задачите и отговорностите на НИМ. Макар и реномиран национален институт, той не може да реализира цялата държавна политика в този сектор независимо от амбициите на своя директор. Така или иначе обществената критика се съсредоточи върху личността на министъра на културата, загърбвайки далеч по-съществени въпроси.

Нека започнем с конкретните измерения на скандала с Галерията за чуждестранно изкуство. Един от въпросите без отговор е защо едва сега той получи публичен отзвук. Все пак става въпрос за предварителни преговори, водени още в началото на 2003 г. Турската фирма, проявила интерес към участие в реализирането на проекта, очевидно е била убедена, че може да разчита на достатъчна политическа подкрепа, за да инвестира в “съгласието” на министъра и неговия екип. Изглежда някой е уверил инвеститорите, че одобреният от правителството на ОДС проект би могъл да бъде променен. Защо никой тогава не се е опитал да прекрати поредното безумие? Защо никой не се е обърнал към парламентарната комисия по култура? Или към медиите, както с огромно закъснение това се случва сега? Защо самата парламентарна комисия не е проявила интерес към проучвателната командировка на министъра? Защо министър-председателят не е проявил интерес към тази инициатива на своя министър? Нали всяка командировка на министър, още повече в чужбина, бива одобрявана от министър-председателя или някой от неговите заместници след представяне на предварителен доклад за целта на посещението? А кой е одобрил направените разходи на базата на отчета, който министърът е бил задължен да представи след завръщането си в страната? И най-после, защо към мотивите за подобна командировка не е проявила интерес междуведомствената комисия за противодействие на корупцията към Министерския съвет, след като тя очевидно подсказва намерение за оказване на неправомерно давление върху решението на министъра?

Когато през миналата година министър Абрашев обяви искането на неговата оставка като заговор за дестабилизация на правителството, това предизвика само пристъп на нездрава веселост. Докладът на Сметната палата за начина на изразходване на средствата в министерството не се оказа достатъчен аргумент за смяна на композитора псалмописец. Очевидно този министър е важен за правителството, защото той не бе сменен и при съставянето на второто правителство "Сакскобургготски". Може би, защото той е надежден гарант, че законът няма да се прилага с цялата си сила по отношение на някои собственици на имоти, които представляват паметници на културата и архитектурата? А може би, защото се разчита именно на неговата очевидна неадекватност, за да бъдат удовлетворени интересите на значими за управляващите групи от интереси? Прекалено много въпроси, които най-вероятно отново ще останат без отговор сред общото отвращение от поредния пример за самоувереността на покровителстваното дебелоочие. И все пак, макар и с огромно закъснение, този пример може да осветли достатъчно добре онова, което се случва.

Пресечната точка на прекалено много интереси в полето на културата бе определена най-общо като културен туризъм. Още през 2000 г. бе ясно, че апетитите към тази сфера се изострят. Корпоративните интереси в областта на паметниците на културата и туризма се обединиха и успяха да блокират приемането на подготвения от екипа на министър Емма Москова Закон за паметниците на културата и да отложат промените в Закона за туризма до изборите през 2001 г. Правителството на НДСВ и ДПС демонстративно отказа да продължи реформите в културния сектор.

Сегашният екип на министерството започна работа с поредица от втръснали на всички обещания за данъчни облекчения, увеличаване на размера на бюджетното финансиране и нови облекчения за развитието на културата и изкуствата. Нищо подобно, разбира се, не се случи. Но темата за културния туризъм се превърна в притегателен център за все повече корпоративни интереси. Липсата на активна и последователна политика от страна на Министерството на културата позволи почти всички държавни ангажименти по отношение на културния туризъм да бъдат поети от Министерството на промишлеността. Съсредоточаването на все повече амбиции и интереси в сферата на туризма напълно обезсмисли формалното участие на Министерството на културата в реализирането на тази политика.

На фона на този процес пародията, организирана от министъра на културата като промоция на културните маршрути в България през 2003 г., бе добре дошла. Присмехът и критиката бяха насочени към него. Почти никой не си зададе въпроса за какво бяха изразходвани средствата за културен туризъм, предоставени от Европейския съюз по проект, подготвен и защитен от предишния екип на Министерството на културата. Никой не се опита да разбере по какъв начин се изразходват средствата, определени за реализиране на културните маршрути. Встрани от общественото внимание остават и въпросите, свързани със състоянието на българското културно наследство. Всичко това позволи разиграването на поредния фарс на закъсняла публичност и по отношение на преговорите с турската фирма, които сигурно също са минали под общата рубрика “културен туризъм”.

Няма никакви основания за съмнение в сериозността на проблемите в държавната културна политика. Тя е заложник на корпоративни и лични интереси, които разчитат на протекцията на сегашното мнозинство. Именно затова смяната на министъра на културата няма да реши нито един от тези проблеми. Необходима е нова политика, която да гарантира обществения интерес, но подобна промяна не е по силите на сегашното мнозинство в Народното ни събрание, най-малкото защото би му коствало протекцията на твърде важни за неговото собствено оцеляване интереси.