Мироопазването - рехабилитация на буйстващ пациент
Бях в Хаити няколко седмици след като предвождан от САЩ военен корпус дебаркира в Порт-о-Пренс, този път за да възстанови реда след свалянето на същия онзи Жан-Бертран Аристид, чието връщане на власт беше гарантирано с американски войски преди 10 години - шокиращ поврат на съдбата не само за популисткия лидер, но и за целия проект за изграждане на нация.
Какво стана с всичките онези програми за обучение на полицията, съдиите, надзирателите, с всичките заеми на Световната банка за развиване на икономиката? Специалистите по мироопазване твърдят, че международното усилие тук е било половинчато. Чух подобно нещо и в Порт-о-Пренс, но само тук-там. Когато почти настоях един от водещите местни икономист и бивш служител в администрацията на Аристид да осъди "изграждането на нация", той отсече: "Ако щеш и три, четири, пет милиарда долара да изсипеш, пак ще имаш същите резултати". Просто Аристид със сигурност щеше да ги пропилее."
За американците, за ООН и за другите международни организации, които през последното десетилетие участваха в глобалното начинание "изграждане на нации" (в Пентагона предпочитат термина "операции за стабилизиране"), Хаити предлага един урок, също както и Косово, където миналия месец етнически бунт уби 28 албанци и сърби. И урокът не е "изграждането на нации не може да стане", урокът е, че това е много трудно и изисква огромно търпение и премереност - качества, които не са естествено присъщи на американските политици и поради това и на обикновените американци.
След 2000 г. бях в четири държави с големи мироопазващи мисии - Сиера Леоне, Източен Тимор, Косово и Хаити. Някои, като тази в Сиера Леоне, се състоят основно в това враждуващите страни да не се сграбчат за гушите.
Други, като тази в Източен Тимор, включват изгрждане на това, което системно е било рушено. И четирите държави, както и всички други, кандидатстващи за мироопазване, са съсипани физически, културно и дори психически още преди да са привлекли световното внимание. Изграждането на нация е нещо като рехабилитация, прилагана на пациент, който не се смята за болен и непрекъснато се опитва да разкъса бинтовете. Това, разбира се, е ситуацията, в която се оказа администрацията на Буш в Ирак, напълно игнорирала поуките от предишни мисии. Културата в Ирак често изглежда толкова отровена, че напълно проваля и най-добрите ни намерения. Може би накрая и ще се окаже точно така.
Но онова, което изглежда почти невъзможно, се оказва неизбежно. След 11 септември е очевидно, че не можем да позволим провалили се или бандитски държави да превръщат проблемите си в наши проблеми. Изграждането на нации вече не е предмет на дебат - ще го направим, или ще платим висока цена.
В президентските дебати от 2000г. Джордж Буш критикуваше идеята за изграждане на нации като опасна измислица на демократите. Задачата на американската армия, повтаряше той, е да води и печели войни. Буш създаде впечатление, че изграждането на нации е нещо, за което мечтаят Бил Клинтън и неговият екип от мекушави мултилатералисти. Истината е, че може да има нов президентски мандат, но системното усилие, което трябва да се полага, не е ново. И това най-добре знаят бившите и днешните американски военни. "Спомняте ли си кавалерията от Дивия Запад? Те укротяваха войнстващите индианци, докато заселниците се установят", казва полк Джордж Оливър, служил в пехотата и специалните части и ръководил Института на сухопътните сили за мироопазване в Карлайл, щата Пенсилвания. След Втората световна война офицери за гражданската администрация управляваха завзетите градове в Европа. Бащата на Оливър е служил в полицейските части в следвоенна Германия.
След това дойде студената война и мироопазването стана лукс, който не можехме да си позволим. "Студената война беше изключение. Ако извадиш един батальон от Германия, можеш да предвидиш колко бързо съветските войски ще стигнат до Рейн. Лесно беше да се направи анализ на риска и да отсечеш :"Твърде е опасно", коментира Скот Фейл, о.з. полковник, изучаващ ситуации след края на конфликт. Гражданските войни, в които затънаха много народи през 60-те и 70-те години, се превърнаха в скрит фронт между двете суперсили, и това правеше мироопазването невъзможно. Виетнам даде на военните друг важен урок: стойте далеч от всичко, което мирише на политика - целта е да се сражаваме и да печелим война, нищо повече. Междувременно, студената война парализира Съвета за сигурностна ООН, създаден именно да пази мира. Единствените започнати мироопазващи мисии бяха пасивни - като тези в Кипър и Синай - и за разделяне на враждуващи армии. С края на студената война много "клиентелистки" държави се оказаха изоставени и затънаха в хаоса на собствените си проблеми. Интервенцията стана възможна и страхът от хуманитарна катастрофа я направи неизбежна. Така ООН и великите сили започнаха нов вид квази-военни операции, за които скоро се оказа, че няма никакви правила. В Сомалия през 1993г. Клинтън се съгласи за пръв път американски военни да служат в структура на мироопазваща мисия на ООН. Всичко започна като хуманитарна мисия, в която войските пазеха раздаването на храна - успешно, съгласно повечето анализи - и за миг се превърна в авантюра, когато сомалийските банди убиха пакистански войници. Опитът да бъде заловен основният бандит Мухамад Фарах Айдид, разбира се, доведе до катастрофа. Гибелта на 18 морски пехотинци бе един мини-Виетнам, донесъл поредния урок: не проваляй мисията. Ако не можеш да влезеш с масивна военна сила и блестящи оголени дула, изобщо не се захващай. Когато на следващата година избухна геноцидът в Руанда, Клинтън от самото начало даде да се разбере, че САЩ няма да се намесят.
Пентагонът започна да нарича действията в райони след конфликт "военни операции, различни от война" или "mootwa", както е съкращението според военния жаргон. Ген. Джон Шаликашвили, който бе председател на Съвета на началник щабовете в периода 1993-1997г. декларираше, че военните не се занимават с mootwa, макар да се твърди, че лично той е бил привърженик на тези операции, но изразявал доминиращото настроение на генералитета. В действителност администрацията на Клинтън бе дълбоко разделена по въпроса за мироопазването, като обикновено Пентагонът и Държавният департамент стояха от двете страни на барикадата. Самите военни от своя страна спореха, като разделителната линия минаваше по границата между поколенията. Много млади офицери смятаха, че мироопазването и неизбежно свързаните с него политическа и дипломатическа работа не само че не отвличат армията от основното й занимание - напротив, това е основното занимание или поне основната част от него.
Сред тези офицери са командири на морската пехота като ген. Антъни Зини - служил като военен и дипломат в Кюрдистан, Сомалия (той бе шеф н аполицията в Могадишу), Еритрея и републики от бившия СССР, както и висши началници като ген. Уесли Кларк и бившият и сегашния командири в Ирак Томи Франкс и Джон Абизаид. За тях урокът от Сомалия бе: нека вършим нещата като хората. Ген. Гордън Съливан, началник щаб на сухопътните сили в началото на 90-те години, е служил не само в Корея и Виетнам, но и в следвовенни операции в Кюрдистан и Панама. Според него мироопазването не е нещо, което може да се подмине, то е неизбежна последица от разпадащия се свят след студената война. "Да кажеш "Ние не се занимаваме с мироопазване" е все едно да оставиш лабораторните стъкленици да бъкат от размножаващи се вируси", заключава той. Докато американците бяха в Сомалия, Съливан успява да прокара създаването на Института по мироопазване към Колежа на сухопътните войски. В него едновременно ще се извършва обучение и ще се формулира доктрината за мироопазване. Той предлага два курса лекции - по мироопазване и преговори - като интересът към тях е огромен.
Междувременно Пентагонът създаде и Служба за политиката по мироопазване и мироналагане.
Сред военните тезата да се сражават, само за да печелят войни, започна да изглежда като останка от студената война, а повечето офицери виждат действията си в ситуации след приключване на конфликт. Преди две години вашингтонски институт анкетира 33-ма висши военни, включително няколко от командването на НАТО, за отношението им към мироопазването. Крайният резултат бе консенсус, че мироопазването не само не подкопава бойната готовност, както често се твърди, а напротив - подобрява огромен брой от бойните умения. В крайния доклад се казва, че "ангажирането с международни мироопопазващи операции е в интерес на националната сигурност и ключов елемент от борбата с тероризма". Както и че ООН, колкото и да е неефективна в предлагането на военна сила, може да играе ключова роля за политическо уреждане, стабилизиране и налагане върховенството на закона.
Съществува и терминологично объркване около мироопазването, което отразява сложността и многоликостта на самото начинание. "Мироопазване" е термин на ООН, което е и една от причините за лошата му слава. Световната организация използва думи като "изграждане на мира" и "възстановяване след конфликта", за да разграничи военните операции, целящи поддържане на стабилността в една разкъсана от война страна, от предимно гражданската работа по възстановяване на институции с цел да се съхрани и укрепи мирът. Терминът на Пентагона "стабилизиращи операции" има за цел да очертае ясна граница между това да попречиш на хората да се избиват и това да сглобиш отново една държава. Но едно от първите неща, които американските военни разбраха след студената война е, че на практика такава разлика е невъзможна.
В къснната есен на 1995г. НАТО изпрати 60-хилядна армия в Босна, за да приложи условията на Дейтънското споразумение. Ген. Уилям Наш, който вече имаше опит в мироопазването след първата война в Залива, бе първият командващ на американската дивизия в Босна.
Днес той разказва как в първите четири месеца е охранявал очертаните в Дейтън нови граници, конфискувал оръжие и държал етническите групи далеч една от друга. След което разбрал, че истинският проблем са горещите глави на местните младежи и ги натоварил с работа да строят разни неща. После пък трябвало да охранява няколко избирателни района в първите свободни избори. Това вече започва да звучи като деградиране на мисията, но Наш установил, че не може да разграничи мироопазването от изграждането на нация. "Първото правило в изграждането на една държава е че всичко е обвързано помежду си и това вече е политика. Което означава, че всяко нещо засяга нечия власт и за да изградиш стабилни демократични институции трябва да се справиш, а често и да се конфронтираш, със същите политически структури, които са провокирали конфликта."
През 1995г. администрацията на Клинтън започна да разработва "генеричен политико-военен план" за бъдещи мисии. Лен Холи от Съвета за национална сигурност, който състави плана, казва че в последвалите години той и колегите му научили повече за динамиката на мироопазването и другите интервенции, поради което документът нараснал от 7 на 60 страници. Започва да процъфтява цяла нова литература за мироопазването, за поуките от предишни мисии. Американският корпус от 21 хиляди души, който дебаркира в малкото Хаити през 1994г., например, е хвален, че бързо възстанови реда в една хаотична ситуация. Изводът: влизай с мощна сила. Но военните не положиха усилия да разоръжат войнстващите групировки, което гарантираше, че насилието ще избухне веднага, щом американците си тръгнат. А те си тръгнаха бързо заради все още пресния спомен от Сомалия и само след 6 месеца предадоха мироопазването на ООН. С решение на Съвета за сигурност ООН изтегли останалите части в следващите две години. За да докаже, че Хаити е готова за самоуправление, международната общност прие да организира избори през лятото на 1995г. Резултатът бяха едни избори с много обвинения за фалшификации от хората на Аристид, бойкот от опозицията и криза на легитимността, която така и не бе разрешена. Изводът: изграждането на нация отнема дълго време, с изборите не бива да се бърза. А, и не забравяйте да съберете оръжието.
"Мироопазването не е акт, то е процес", казва Джон Кови, бивш заместник на първия граждански управител на Косово. "Няма оттегляне. Интервенцията е в кулминацията си, когато влизаш, и трябва да откриеш начин да изграждаш без дори да си помисляш за оттегляне." Този процес на градеж с постепенно оттегляне включва деликатно маневриране от фазата на неоколониалното доминиране до пълното възстановяване на независимостта, както и от една военна операция към една гражданска. Първоначалната фаза трябва да е доминираща. Според Джеймс Добинс, бивш дипломат, играл ключова роля в почти всяка мироопазваща мисия в годините на Клинтън, "има обратна зависимост между размера на контингента и понесените загуби. За да се стабилизира едно размирно население са нужни 20 войници на всеки 1000 местни жители". Това е цифра, спиръща дъха с големината си - за Ирак това означава, че са нужни половин милион войници. А освен това военната сила трябва да отговаря на нюансите на ситуацията на място. "Тези места са хаотични и динамични, а нашите институции са статични.
Трябва да насочваш нещата в правилната посока, а не да се опитваш да ги контролираш", обяснява Фредерик Бартън, анализатор в Центъра за стратегически и международни изследвания и ветеран от много мироопазващи операции. Истината е, че трудно би се намерила и една мисия, която удовлетворително да отговаря на цялата тази смес от условия.
Ако изобщо има мисия, която да се даде за пример, това е операцията на НАТО в Косово, започнала с оттеглянето на частите на Слободан Милошевич през юни 1999г. НАТО влезе могъщо - 40 хиляди войници в територия с 2 млн. души население. И това подейства. Сръбските сили останаха от своята страна на границата и 800 хиляди албанци, избягали в студените планини от сръбските четници, се върнаха по селата и градовете, за да възстановят живота си. В гражданската част администрацията опрости стурктурата, която бе приложила в Босна, за да могат различните агенции да се отчитат пред един служител, специален представител на генералния секретар на ООН. Доклад на РАНД корпорация описва Косово като "най-добре ръководеното американско начинание за изграждане на нация след студената война".
Когато пристигнах в Косово по-рано през 2004 година, открих доста обнадеждени служители на ЮНМИК и КФОР, а албанците - доста враждебни и навъсени, защото им беше писнало да ги поучават. Войната завърши без да се реши статута на Косово, а великите сили бяха сторили малко, за да притиснат остатъчна Югославия да даде на Косово суверенитет. Но само месец преди това преходното правителство на Косово се договори с администрацията на ООН да работи заедно за постигане на поредица от стандарти - за етническо помиряване и интеграция, приватизация и подобни - в замяна на което международната общност обеща да започне дискусия за бъдещия статус в средата на 2005г. Така че в Косово имаше и оптимизъм, и намусеност, и по малко от всичко друго.
И нещо като мир се беше закрепило. Скоро след пристигането ми посетих Митровица - разделеният град, който в първите месеци на международна окупация бе сцена на сблъсъц имежду албанци и сърби. Въпреки няколкото инцидента двете страни бяха съумели да постигнат някакво крехко примирие. Ситуация бе толкова стабилна, че френските войници предадоха охраната на моста през река Ибър на полицията на ООН. Случи се точно това, което се разбира под "градивно оттегляне".
Въпреки това два месеца по-късно на същото място избухна насилие, полицията и военните бяха надмогнати от размера и бруталността на тълпата. Ако французите не бяха се прегрупирали, албанците щяха да преминат моста и да предизвикат още по-голяма бъркотия. Етническото помирение бе сърцевината на мисията и точно то се провали. Преговорите за окончателния статус на Косово дерайлираха.
Висш служител на ООН настояваше пред мен, че насилието е дело на "престъпни елементи", а не израз на масова омраза, и че макар събитията да са били катастрофални, "имаше много обещаващи елементи на ситуацията". Не съм убеден в първото, но съм сигурен за второто и то от впечатленията ми за косовската полиция - най-успешната институция, изградена от международното присъствие в Косово. Обучение на полицията имаше и в Хаити, но тя скоро се върна към корупцията и й бяха наложени частните политически интереси на президента Аристид. В Косово бившото американско ченге Стивън Бенет пристига почти веднага след бойните части на КФОР, за да започне обучение. Когато бях в Косово, Бенет вече бе изпратен да стори същото в Ирак, а полицейската академия във Вучитрън се ръководеше от Дейв Къмингс, пенсиониран полицейски сержант от Охайо, който е в Косово почти от началото на мисията. Къмингс обяснява, че гладът за каквато и да е работа им е позволил да имат широк избор - само 20% от преминалите писмения изпит са били допуснати до устен, а там пък са отпаднали 90%. "От самото начало директно им се казва какво се очаква от тях. Във всеки клас има сърби, жени и нулева толерантност към нарушаването на човешките права." Сръбски офицер, с когото разговарях, потвърди, че косовската полиция е една от шепата наистина мултиетнически институции.
Косовската полиция е емблема на онова обединено Косово, което международната общност иска да постигне. В известен смисъл то е послание към косоварите. Ветон Сурой, издател на един от най-големите вестници в провинцията, ми каза, че на границата с Македония паспортът му бил проверен от сръбски полицаи, говорещи албански - един необичаен акт на уважение. Според Сурой това е голямо изключение от "енклавизацията на мисленето", което иначе доминира в Косово. Въпреки това косовската полиция не се оказа достатъчна да принуди доминираната от албанци местна власт сама да работи за помиряване и във високите етажи на гражданското управление, а сърбите все още я смятат за албанска институция. Няколко сърби, с които говорих, първо се доверяват на КФОР, после на полицията на ООН и накрая - ако и изобщо - на новата местна полиция. Дори оптимистът Къмингс смята, че ще отнеме поне едно поколение да се променят нещата. Според него косовската полиция е далеч от момента, в който ще може да поеме изцяло тази функция в Косово и международните полицаи дълго ще бъдат един голям контингнт.Бързото обучение на полицаи е част от по-голямото признание, следващо от предишните операции и особено от тази в Босна: не можеш да постигнеш стабилност, нужна за изграждане на демократични институции, само като сложиш край на организираното насилие. Една държава с малка или никаква политическа легитимност или традиция на легитимни власти е почти обречена да затъва в хаос, щом там няма акцент върху върховенството на закона. Точно това се случи в първите месеци на операцията в Косово.
Вакуумът на властта, оставен от бързото оттегляне на сръбсикте четници, бе запълнен веднага от бойците на Армията за одвобождение на Косово (АОК). Албанските тълпи си отмъщаваха на внезапно беззащитните сърби, докато войските на КФОР, влезли с мисия да пазят албанците от сърбите, гледаха безучастно. Международната полицейска част на ООН пък пристигна толкова бавно, че можеше малко да помогне за поддържането на реда. Към края на 1999г. много от косовските институции, включително повечето от властта по места, бе в ръцете на един дяволски съюз между бунтовническите лидери, политици и организираната престъпност.
Благодарение на дейността си в месеците преди влизането на НАТО АОК си изгради героичен образ в очит на обикновените албанци, независимо, че по-късно нейните лидери бяха обвинени във военни престъпления и трафик на проститутки, оръжие и наркотици. АОК бе сериозна заплаха за бъдещето на Косово, за авторитета на КФОР и ЮНМИК. "АОК бе обречена да мине в опозиция, можехме да ги смачкаме, но тогава НАТО щеше да се разпадне", казва бивш служител на ООН.
Джеймс Добинс, който в годините на Клинтън отговаряше за демобилизацията на армията в Хаити, разказва как е стигал до идеята да се демобилизира АОК и да се замести с Корпуса за защита на Косово - една част за реагиране на цивилни заплахи, в която да бъдат поканени да се включат бойците от АОК. Това бе изключително провиторечива идея, защото ООН щеше да възнагради с работа доста екстремисти и бандити и да признае АОК като бъдеща армия на Косово.
Добинс обаче твърди ,че така в позитивна насока са били канализирани доста разрушителни енергии. "Корпусът бе нещо доста далеч от успеха, но все още изглежда едно по-добро решение за проблемите с въоръжените мъже, който САЩ имат днес в Ирак, където армията просто бе демонтирана."
Мобилизирането на малка част от бившите бунтовници от АОК не сложи край на културата на беззаконието, която израстваше в Косово. В последвалите месеци първо НАТО, а после и международната полиция започна да арестува престъпниците. Но тогава дойде въпросът кой ще раздава правосъдие? Може ли да се разчита на съдебна система, която вътрешно е раздирана от разцепление? "В самото начало дори спорехме дали да не докараме чуждестранни съдии", споделя бивш високопоставен служител на ЮНМИК. "Усещахме, че вече имаме косовски съдии и те могат да свършат работа. И сбъркахме." Опасявайки се от обвинения в неоколониализъм, ЮНМИК възстанови на работа албанските прокурори и съдии. Но правосъдната система само формализира продължаващата национална вендета, като оневиняваше албанците и сурово наказваше сърбите.
През 2000г. ЮНМИК внася чуждестранни съдии и прокурори за най-важните и деликатните дела. Първоначално по един чужденец работи в петчленен съдебен състав, но косоварите просто надгласуваха неговия вот. Тогава ООН смени правилата: в случаите за военни престъпления или срещу политически силни обвиняеми, които биха въздействали на местните съдии, чужденците контролираха и прокурорите, и съдебните заседания. Това бе откровено признание, че чувствата на местното население са по-силни от нуждата за ред. Михаел Хартман, един от най-опитните международни прокурори, по-късно писа, че мироопазващите мисии трябва изначално да отстранят притесненията за неоколониализъм и да са готови да вкарат чужденци юристи.
Днес е очевидно, че всичките тези институционални и културни промени не са хванали корен в Косово до степен да укротят страха и гнева, предизвикан от насилието преди, по време и след войната. Изненада ли е това? Гърците от КФОР, които ме съпровождаха, ми напомниха, че гърци и турци са започнали да се сближават цели 80 години след прочистването на Смирна. Мироопазването на може да промени сърцата. Нито пък може да просто да пренесе духа на демокрацията и спокойствието. Агниешка Клоновиецка-Миларт, първият международен съдия, пристигнал в Косово, ми призна, че дори след години на обучение и мониторинг нейните косовски колеги не са готови да поемат политически деликатни дела и че за тях не е безопасно да се захващат с това. "Не можеш да наложиш като вътрешни всички онези ценности, когато не виждаш явна полза от това. Трябва да имаш признание за независимост пред собствената си професионална и политическа група, за да си защитен от натиск от обществото и медиите", казва тя. Според нея ще мине дълго време преди хора като нея да могат да си тръгнат от Косово.
В края на краищата нищо не може да се свърши, ако то не бъде подето от политиците. Косово има един уважаван премиер - бившият лекар Байрам Реджепи, но той може да упражнява само онази власт, която ЮНМИК реши да сподели с него, а така независимите политически институции се инфантилизират. Докато чакат и чакат да се реши окончателният статут на Косово, благодарността на албанците премина във враждебност. Когато попитах съветник на Реджепи сеща ли се за нещо добро, което ООН е свършило, той директно каза: "През последните пет години не сме видели и един акт, който да покаже на Косово какво е демокрация, какво е върхоенство на закона, какво е правосъдие". Това усещане за растящо огорчение не само трови отношенията на ЮНМИК с албанците, но и подхранва етническото насилие, защото албанците се страхуват от завръщането на сръбския контрпол под някаква форма.
Източен Тимор предлага точно противоположния случай. Когато предвожданата от австралийците междунродна сила дебаркира през септември 1999г., индонезийските части бяха съсипали провинцията повече, отколкото сърбите бяха сторили в Косово, повечето сгради бяха опожарени до основи.
През янари 2000г. видях с очите си, че ООН отговаряше тук за всичко: печаташе паспорти, прокарваше закони, ръководеше съдилищата и арестуваше престъпниците. Ръководтелят на мисията - Сержо Виейра ди Мелу, който по-късно загина в атентата в Багдад - работеше в резиденцията на бившия португалски губернатор и управляваше като пълновластен проконсул. Имаше оплаквания, че ООН игнорира капацитета на местните и че скъпо платени чужденци изкривяват местната икономика. Имаше и гневни демонстрации и няколко спонтанни бунта. Но към средата на 2000г. Виейра ди Мелу можеше да започне предаването на властта на преходно тиморско правителство, година по-късно то организира многопартийни избори за парламент. Към 2002г. Източен Тимор бе независима държава.
Как така тази държава успя гладко да премине към суверенитет? Първо, защото имаше малцина "лоши момчета", войнстващите отряди се разпаднаха, оставяйки едно етнически хомогенно общество.
Второ, защото и най-нетърпеливите тиморци знаеха, че независимостта им е гарантирана. И, трето, заради местните политици. Бунтовническият лидер Жозе Алесандр Гусмау проповядваше помирение и почти винаги показваше респект към ООН и Виейра ди Мелу. Виджал съм двамата мъже да работят заедно като равни, макар да не бяха такива. Една от поуките, извлечени от анализарнето на мисията в Източен Тимор е, че е много трудно операции на ООН да са ефективни в ситуации, където влиятелни части от местнто общество не подкрепят присъствието на ООН.
Хаити е друг различен случай - там международните администратори нямаха ефективен контрол над един нарастващо тираничен управник. Обученето на полицията например, извършвано от французи, американци и канадци, бе много добро и след няколко години тази сила, дълго всявала страх сред хаитянците като част от армията, си изгради добра репутация. И тогава, в подготовката на изборите през 2000г., Аристид започна да я превръща в инструмент за лична власт и да раздава полицейски униформи и постове на хора от личната си гвардия. Това дегенериране присъстваше във всички сектори. Французите създадоха школа за магистрати, в която обаче Аристид изпарщаше своите полруграмотни протежета и държеше настрана по-независимите съдии. Милионите долари помощ от чужбина отиваха в президентския дворец за финансиране на привържениците на Аристид. Местните хора обвиняват днес не толкова изгонения президент, колкото хаитянската култура на "победителят обира всичко" - ярък контраст с Косово, където албанците винят за всичко ООН, докато след 200 години самоуправление хаитянците обвиняват себе си.
Проучването на РАНД заключава, че това, което отличава успешните мироопазващи операции - Германия, Япония, Босна и Косово - от провалилите се, е не доколко са се развили местните хора, а до каква степен международната общност е инвестирала в техния преход към демокрация. Хубаво е да се нахвърляш върху администрацията на Буш, но това е погрешно. Защото местните хора трябва да сътрудничат в този проект на демократичен преход. Източен Тимор бе по-успешен от Хаити и Косово, най-вече защото там имаше по-спокоен климат за изграждане на нация, а и защото международната общност положи повече усилия. В същото време е ясно, че Хаити се провали заради бързото изтегляне на американските части и неуспешното разоръжаване на войнстващи групировки, а международната общност си затваряше очите за безобразията на Аристид.
Има ли някаква надежда за Хаити? Един голям контингент от Департамента на ООН по мироопазване напоследък прави нови изчисления и изглежда ще има второ действие на операцията там.
Въпреки че мироопазването се приема все повече от военните по света, консерваторите в най-високите етажи на външнополитическия апарат на Буш държат на философията "да водим и печелим войни". Според Добинс те идват идеологически слепи с тезата, че изграждането на нации не сработва, че това е международен триумф на държавата "мамино детенце". В Пентагона възнамеряваха да разформироват Службата по мироопазване и хуманитарни операции, после размислиха и смениха името й на Служба за стабилизиращи операции, но продължиха да я игнорират. Дори след 11 септември Буш казва: "Ние не се занимаваме с изграждане на нации, ние сме фокусирани върху справедливостта". Администрацията веднага преведе това в действие, като през май 2002г. бе решено да се закрие Института по мироопазване. Армията се оправда с бюджетни проблеми, но малцина бивши и настоящи военни и експерти по мироопазване вярват в това. "Мисля, че решението е било взето на най-високо ниво. Хората в кабнета на военния министър ще ви кажат, че там "мироопазване" е мръсна дума", казва Бет ДеГрас, провел анкетата сред водещите военни през 2002г.
Атаките от 11 септември направиха неизбежни войната и операциите след нея, но не промениха начините, по които мислят отговорните хора. След светкавичната и ефективна битка за изгонване на талибаните, адиминистрацията бе похвалена, че е поканила ООН да помогне в процеса на сформиране на ново афганистанско правителство. Но точно както Афганистан представляваше новия тип война с малко и мобилни войски, така поствоенното управление трябваше да бъде алтернативна парадигма на изграждането на нация в Източен Тимор.
Матю Вакаро, шеф на мироопазващите операции в Пентагона в последните месеци на Клинтън и първите на Буш, описва позицията на администрацията така: освободи хората, инсталирай добри местни лидери и ги снабд с национална армия. "Те смятат, че изграждането на нация е отговорност на местните жители. Това е процес, в който местните градят държава и това създава практики и норми, за да може тази държава да се стабилизира." Това изглежда примамлив вариант, но в Афганистан той не действа - властта на Карзай не стига по-далеч от околностите на Кабул, страхът от насилие е спрял повечето проекти по възстановяване, а локалните вождове контролират по-голямата част от провинцията. С 5700 войници на НАТО и 13 000 американци в Афганистан има по-малко от един войник на хиляда души население. Докладът на РАНД описва тази мисия като "чиста регресия".
Военните на САЩ изглежда едва сега схващат сериозността на проблема: американската армия прилага класически метод за изграждане на нация върху едно враждебно население. "Тези хора от 30 години са виждали какви ли не чужди армии и нищо няма да се промени, докато не започнат да виждат училища и нови кладенци", коментира неотдавна един офицер..
Вече знаем, че подходът на администрацията да гради държава в Ирак се проваля. Но това, което ни стъписва, е как нейните плановици тотално игнорират уроците от предишните операции сякаш освобождението на Ирак е нещо напълно уникално, към което не може да се приложи нищо предишно. Не че липсват съвети в тази посока. Между септември и декември 2002г. Центърът за стратегически и международни изследвания - водещ институт за поствоенни въпроси, проведе серия форуми с участие на водещи служители от администрацията. Заключениета, събрани в специален доклад, обобщават поуките от досегашни мисии: изградете преходна сила за сигурност и полицейски задачи веднага след пристигането на бойните части; подгответе демобилизация и последваща селективна реинтеграция на иракските военни; създайте предвождана от ООН преходна администрация; наберете екип от юристи и международна полиция и т.н. и т.н.
Предишният опит показа също, че след война е по-тежко, отколкото във време на война и че се иска повече планиране. Бившият генерал Джей Гарнър имаше 8 седмици между назначаването си за първи администратор на Ирак и началото на войната, за да организира едно управление за тази 25-милионна държава. Неговата администрация обаче игнорира всички уроци от миналото. Не подготви международна полиция, не се свърза с външни юристи и напълно се отказа от реинтегрирането на част от иракските военни.
Майкъл Бейли, бивш офицер с опит в мироопазването, твърди, че е бил изпратен от Пентагона в Ирак с планове за иракска армия. Броени часове преди старта на пилотната програма за намиране на работа на демобилизирани войници, получил заповед да спре. Когато Пол Бремър смени Джей Гарнър през май, един от първите му актове бе да прекрати всички планове за реинтеграция. "Изкарвате 400 хиляди души на опашката на безработните, докато те притежават уникални умения и хранят семейства", казва Бейли. Неизвестен брой бивши военни се включиха в антиамериканската съпротива.
Няма значение какъв подход прилагат САЩ, баатистите и фундаменталистите ще сторят всичко, за да убиват американски войници и иракчани, работещи за тях, както и частни служители, чиято численост играе все по-голяма роля при окупацията. Но една мироопазваща мисия, подготвена съвестно и прагматично като военната, щеше да убеди повече иракчани, че окупационните войски все пак са с добри намерения и че имат интерес да си сътрудничат с тях, а така щяха да загинат и по-малко войници. Генерал Антъни Зини, който още преди войната предупреждаваше за трудностите след края на бойните действия, днес е все по-разгневен от бъркотията в Ирак и вини за това началниците в Пентагона: "Най-впечатляващо е че те подведоха президента и никой не носи отговорност за това".
Лесно е да се обвиняват идеолозите в администрацията за случващото се в Ирак. Но е важно да се припомни, че мироопазването е изключително трудно, че никой не може да твърди, че знае как е "правилно" то да се извършва, че колкото и да хвърляме усилия и пари, няма институционни средства за подобно усилие. В американската администрация нямаше един ясно посочен служител, който да отговаря за устройството след конфликта и всяко последвало начинание бе изненада за системата. Ако бяхте им казали, че това ще ангажира целия апарт за националн асигурност в течение на цяла година, щяха да ви изхвърлят в усмирителна риза, казва Фредерик Бартън от ЦСМИ.
Това вече не е така. Ирак сам реши проблема - през юли 2003г. бе възстановен и разширен Института по мироопазване, все повече хора се занимават с тази дейност, предлага се президентът да назначи директор по възстановяването за всички подобни мисии, както и да се създаде агенция в негова помощ със свой регистър на всички съдии, полицаи, правозащитници и конституционалисти, които бързо могат да бъдат изпратени на място. В Конгреса вече има проектозакон за подобен директорат към Съвета за национална сигурност и за нова служба в Държавния департамент. Очевидно е че и военните трябва да се адаптират. "Трансформацията" на Ръмсфелд към по-лека, бърза и смъртоносна сила, сработила добре в Афганистан и Ирак се оказа недостатъчна за гигантското усилие по умиротворяването на иракчаните. Сега военните мислят за друга трансформация - пренасочване на хиляди войници към военна полиция, инженерни части и специалисти по граждански въпроси, дори се предлага вместо да участват във военни маневри, кадетите от Уестпойнт да живеят през лятото при чуждестранни семейства, за да учат различни езици и култури.
В Университета по национална отбрана работят върху нов подход към следвоенните операции, които заради технологичната революция свършват много преди да е изчерпано или потушено недоволството на местните. "Бързата победа над чужда армия означава, че САЩ трябва да са готови да разположат средства за постигане на стабилност и за правилно начало на възстановяването по възможност веднага след край на сраженията", заключава техен доклад. Долу-горе това се случва в Афганистан и Ирак, където войниците един ден ремонтират училище, а на другия преследват терористи. Разликата е, че сега плановиците предлагат това да бъде съзнателно подготвено усилие, при което до всяка бойна дивизия да има в изчакване една, специално обучена за мироопазване. Очевидно редът в Ирак не може да бъде оставян повече на случайността. След като се разбра, че Саддам не е имал оръжия за масово унищожение мисията в Ирак се пренасочи към политическа трансформация в страната и после в Близкия изток. А това е най-амбициозното начинание по изграждане на нация, разкриващо интелектуалната немощ и идеологическа самоувереност на процеса за следвоенно планиране в Ирак. Настояването да се спази датата 30 юни за предаване на властта на иракчаните по-скоро сочи колко силно влияние в този процес има вътрешнополитическите въпроси в САЩ, отколкото самото усилие за изграждане на нация на място. Тази неадекватност трябва да приключи.
И все пак има надежда. Смяната на Джей Гарнър миналата пролет с Пол Бремър - дипломат от кариерата, бе признание, че ролята ни в Ирак не може да бъде само технократска и хуманитарна, а изключително и неизбежно политическа. Бремер отдели много време да изгражда демократични институции и демократични навици, да създава мрежа от градски съвети и да притиска временното правителство към компромис върху преходната конституция. Предишните планове на администрацията да даде на ООН маргиална роля постепенно се заменят от нуждата световната организация да легитимира и подпомогне прехода към суверенитет.
А какво ще правим след като върнем Ирак на иракчаните? Дали те ще намерят сериозен лидер, приемлив за всички страни - нещо като свой Карзай? И дали САЩ ще имат търпението да са наблизо, докато иракчаните грешат? Саймън Честърман, авторитет по мироопазването в New York University School of Law, неотдавна писа, че "важността на вътрешната политика при упражняването на американската мощ само показва колко кратко тя е способна да задържа вниманието си" - твърде кратко спрямо дългото възстановяване на съсипани дърави. Никога след възстановяването на следвоенните Германия и Япония не сме имали толкова мащабно подобно начинание, както в Ирак. Но не е ясно дали администрацията и Америка осъзнават това.