В последните месеци почти не остана човек, който да не е проявил отношение към проблемите на българския език. Политици, телевизионни журналисти, експерти от СЕМ - всички се обединиха или разединиха около идеята за нов закон за българския език.

На пръв поглед в тази инициатива няма нищо лошо - най-сетне дойде времето, в което обърнахме гръб на езиковата си немощ и се замислихме за това как всъщност говорим и възможно ли е изобщо да говорим по друг начин, ако някой ни налага наказания за това. Дойде времето, в което българинът ясно си даде сметката, че трябва да обръща повече внимание на своя език и да преценява къде и как говори. След като депутатите решиха всички проблеми на страната, се замислиха и върху проблема за родния език; и най-сетне вероятно осъзнаха, след като слушат всеки ден своите колеги и лидери, че така не трябва да се говори.

Сетиха се, че е редно да се направи нещо, а най-лесното за един администратор е да направи закон. Един език, който векове е съществувал само по логиката на своите вътрешни закони (и на своите носители) и който винаги е намирал механизмите за регулация както по отношение на чуждоезикови влияния, така и чрез опитите на обществено ангажирани личности да се намесват в развоя му, днес може да бъде вместен в... Закон.

Един депутат се издразнил от надписи и решил, че може да промени нещо. Интересно какво. Интересно докога. И не е ли редно днес, преди да четем надписите, да се замислим върху причините, довели съвременния българин и неговия книжовен език до това обидно положение.

Нека за начало депутатите да помислят защо ученици от елитна столична гимназия пишат едно изречение с четири грешки. Дали не забравихме и изоставихме образованието на хората, които са призвани да ограмотяват. Дали се замисляме, че в университетите все по-малко се набляга на обучението по езикова култура, което е неделима част от представата за висше образование, интелигентност и култура изобщо. Не си ли даваме сметка, че началните ни учители не знаят български език, а те не го знаят по много и най-различни причини, една от които е смешно ограниченият брой часове по съвременен български език. Проблемът има своите дълбоки корени именно в началното училище и колкото по-рано се осъзнае нуждата от ограмотяване там, толкова по-безболезнени ще бъдат въпросите около езиковата ни култура и маниерите ни на говорене изобщо.

Всяка година със студенти първокурсници наблюдаваме актуалния политически език и с всяка изминала година излизаме изумени от парламентарната зала. Макар и първокурсници, студентите българисти изграждат свои професионални критерии и отношение към езика и долавят диалектната и необработена книжовна реч. А правило №1 за всеки депутат би трябвало да бъде говоренето на книжовен български език.

Един закон (може би не е коректна самата формулировка за българския език) трябва да следи езика на медиите - това е добре. Един закон трябва да указва и препоръчва избора на лично име (колкото и субективен да е този избор и да не предполага намеса и влияние от други хора), за да се избегнат нелепите и абсурдни "български" лични имена. Необходимо е задължително да бъде въведена дисциплината езикова култура в повечето университетски специалности, за да се оправдае същността на висшето образование и на основното изискване - каквато и да е професионалната реализация на бъдещия висшист, тя винаги е свързана с езиковото поведение и общуване.

И няма значение дали специалистът е лекар, инженер, юрист, адвокат, учител, депутат или журналист - преди всичко той трябва да познава добре своя език, да говори и пише правилно на него. Трябва да бъде намерена и формата, чрез която да се следи и санкционира съдържанието на вулгарните рап и чалга текстове. Какъв закон ни е необходим за всичките тези случаи?! Със сигурност не такъв, за какъвто се говори и пише.

Нека депутатите, преди да преминат към осмислянето и гласуването на поредния закон, да помислят върху собственото си езиково поведение и когато постигнат равнището, с което ги ангажира институцията, по съвест да натиснат копчето и да подкрепят поредната предизборна инициатива.

* Авторът е асистент по езикова култура и история на новобългарския книжовен език в Катедрата по български език на СУ "Св. Климент Охридски"