Тия дни покрай изпитите за т.нар. елитни гимназии българската литература заприлича на националната футболна гарнитура - извор на къде добродушни, къде саркастични шеги и закачки. Приликата става още по-голяма, ако обърнем внимание на несръчните опити на МОН да привлекат медиите и публичното внимание на своя страна, като журналисти изтеглят темата и след това разпределят папките за проверка. PR начинанието завърши като пресконференция на Пламен Марков - всеки се чувства неразбран и поради това - обиден.

И така, ветеранът баба Илийца поведе тийнейджърите към "английската", "френската" и прочие заветни гимназиални врати. Пак добре, че не се падна Нено Чорбаджи от "Маминото детенце", който изглежда доста натежал през последните стотина и кусур години, откакто Любен Каравелов го откри за футбола, пардон, литературата. Не съм от онези, които с лека ръка ще кажат: "Махнете темите, въведете тест или есе."

Сама по себе си промяната на изпита трудно може да промени системата - и с есе, и с тест пак ще има частни уроци и индустрия от "помагала".

Докато не се свали това донякъде изкуствено напрежение при входните изпити за гимназиите и университетите, търсене на допълнителна подготовка винаги ще има.

Функцията на училището обаче не е само да зарежда подрастващите с "нужната" информация. Освен информация (чието владеене може да се провери с тестове) младите хора би трябвало да развиват комуникативните си умения, способността да разбират и създават текстове.

Училището би трябвало да участва по някакъв начин и в изграждането на ценностната им система, колкото и старомодно да звучи това. В това отношение заниманията с българска литература могат да бъдат определено полезни.

Но не и когато литературата бива превръщана в някакъв адаптиран сурогат.

Какво е това лицемерие за "самостоятелното мислене", което "децата" трябвало да проявят в работите си? Макар и уж професионален литературовед, аз не мога да измисля нищо самостоятелно по тема, формулирана като "Бездуховното съществуване на чорбаджийското семейство" в "Маминото детенце". Защото още в заглавието е зададена тезата, т.е. "то тук за усукване нема", както казва Вапцаров.

Ще се осмели ли някой седмокласник да се усъмни, че чорбаджийското съществуване може и да не е непременно бездуховно? Или пък да съпостави чорбаджии и бизнесмени, след като парите, властта и богатството ни се налагат като критерий за успех от медиите? Впрочем някой в МОН замисля ли се върху шизофреничното раздвоение между всички банални свещености, колове и героизми, до които е сведена българската литература, и днешната медийна среда?

Разбира се, ако премахнем литературата от училище, проблемът ще изчезне, но това ще е решение по сталински - "Есть литература, есть проблем, нет литература...". Само че проблемът с комуникативната култура на подрастващите остава.

Най-удивителното е, че от МОН очакват крехките седмокласници да разсъждават самостоятелно, но пък явно са отписали абитуриентите като способни на мисловна дейност, защото матурата по български език и литература през 2006 (когато са първите задължителни матури) ще се изразява основно в тест.

Защо веднъж темите като вариант за изпит са лоши, а друг път - стават, един господ знае. А докато цари това безредие, резултатите ще са като във футбола.