От хомо към сапиенс

От хомо към сапиенс

Хиляди, милиони човешки същества у нас в дебрите на живковизма бяха сдали багажа. Не, не че умираха от глад - понякога дори преяждаха. Живееха като в утроба - обезправени, но кое-що обезпечени. И все пак призракът на предопределеността витаеше над страната ни. Нищо, нищичко не зависеше от отделния човек - нищо и нищичко не зависеше и от целия народ. Ако питате мен, нищо не зависеше и от партийната номенклатура - включително и от най-високопоставената. Тя господстваше пълновластно над съгражданите си, но собственото име на това господство бе не свобода, а робство - колкото по-невидимо, толкова по-недвусмислено. Стегната като в менгеме в яките прегръдки на съветската империя, тази величествена в очите на поданиците си номенклатура бе всъщност марионетка в ръцете на Брежнев и компания. Гражданството (доколкото това понятие може да се отнесе към граждански открай докрай обезправени и обезличени маси) пък бе от своя страна марионетка в ръцете на местните и централни велможи. Над всички - властници и подвластни - витаеше с еднаква неумолимост чувството на обреченост, съзнанието за собственото ти безучастие, което хем е твое, хем е чуждо, имплантирано в теб - неизвестно как, но свише. Хората дори не се сърдеха на диктатурата - така както човек на лошото време не може да се разсърди. Бог богува, цар царува, а ние, простосмъртните, живуркахме - кой как умее - в подножието на тяхното богуване и царуване, светувахме си незабележимо в един свят, който не беше наш, но който алтернатива не ни предоставяше. Социалните фактори изглеждаха непоклатими като елементите - под егидата на правата вяра от север дебнеше във вечна бойна готовност великоруският шовинизъм, а Западът се правеше, че никакви ни няма върху лицето на земята. Отникъде взорът надежда не види - картите бяха раздадени до една и на нас ни се паднаха най-лошите, най-губещите. Рузвелт, Сталин и Чърчил си бяха разпределили и поделили братски на масата и под масата в Техеран и Ялта Европа и наше балканско нищожество се оказа, както винаги, извън цивилизацията. С разгрома на демократичната опозиция надеждата, че Свободният свят ще ни изтръгне от лапите на комунизма, се стопи още към края на 40-те години като ланския сняг. Този свят не искаше и да знае, че свободата е монолитна и неделима, че тя не може да бъде разрязваната като торта, разпределяна и преразпределяна, разпарчетосвана според, казано на ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент на моя, твоя и нечия, че докато съществува един-единствен несвободен човек под слънцето, не е свободно, не може да бъде свободно и човечеството. Всичко това бяха приказки за възрастни, цветен прах в очите, дребнобуржоазни залъгалки и граждански сантименти, архаични предразсъдъци на нелепи и несъвместими с предприемчивия дух на времената хуманистични традиции. Между фанатиците на Изтока и кварталните бакали на Запада съществуваше едно неписано, но нерушимо споразумение, едно тайно съзаклятие, което владееше планетата от полюс до полюс: Оставете ни необезпокоявани да господстваме над цели страни и народи, а ние ще ви оставим необезпокоявани да храносмилате насладите на консумативната експанзия. Тази договореност ставаше за наша сметка, не ни харесваше на нас тази световна наредба. А когато една действителност се окаже неприемлива, а неприемливостта - и непроменима със собствени сили, човек интуитивно търси убежище в илюзиите. Най-наивната от тях беше, че, каквато си е едра и могъща, Статуята на свободата ще огрее с факела си и нашата земя. Ние бяхме така потърпевши от стечението на неведоми обективни обстоятелства, така ощетени от родни и чужди деспоти, че не ни остана нищо друго освен в задгранични, в европейски и задокеански демокрации надежда да дирим. Ние не знаехме, не искахме да знаем ние печалната истина, че по своята природа Западът не е нито комунистически, нито антикомунистически - той е само капиталистически.

В едно писмо, което аз неведнъж съм окачествявал като пророческо, малко преди гибелта си Георги Марков ми писа от Лондон: “Ако търговските интереси на западните сили повеляват, те ще засвирят и съветския химн редом със собствените си национални диарии.” Преди четвърт век в невярващите ми уши тази констатация прозвуча цинично, с болките от текущото обаче зазвуча все по-реалистично. Ето къде е заровен значи коренът на всемирното зло, ето защо всемогъщият Запад не съумя да се противопостави ефективно нито на нацизма, нито на комунизма, ето защо и днес Западът не е в състояние да се справи подобаващо с религиозния екстремизъм въпреки несъмненото си икономическото, политическо и военно превъзходство. Икономическо, политическо, военно, но не и психологическо. Не му достига, хронически не му достига на Свободния свят най-насъщното - воля за победа. Победата предполага борба, а за разлика от Ориента Окцидентът не е свикнал (или по-скоро е отвикнал с времето) да воюва - свикнал е само да консумира отвоюваното. А отвоюваното е отвоювано още преди цяла епоха, при последното и окончателно разпределение на света още - днес проспериращите държави живеят сладкия си живот само от дивидентите на това отколешно разпределение. Това рентиерство прави цивилизования човек небоеспособен, неспособен да брани и отстоява позиции. И то в конфронтация с онези, които, пришпорени от съзнанието, че са дискриминирани от историята, са заредени с повече хъс. Цивилизация като християнската, в чиято ценностна ориентация индивидът, човешкият живот е висше благо, трудно може да се противопостави на един религиозен фундаментализъм, за който същият живот не струва пукната пара - опустошителните погроми в Ню Йорк и Москва, в Мадрид, Карачи и Багдад, в Риад и Делхи го илюстрират пред очите ни ден след ден, ден след ден го илюстрира и горчивата съдба на нашите невинни сънародници в Бенгази, които години наред тръпнат във вледеняващата сянка на бесилото - по вина не само на един злодейски режим, а и поради малодушието и леността на собствените ни политици. Не толкова от сила - по-скоро от безсилие, от малодушие и страхливост причиняват правителствата зло - установи в мъдрите си “Фрагменти и афоризми” младогерманецът Лудвиг Бьорне.

Изобилието, консумативната стихия наркотизира възприятията, притъпява моралната сетивност, не ни позволява да се вживеем в страданието на страдащия, да изпитаме неговата екзистенциална драма като своя собствена. Тъкмо това обстоятелство направи възможна гибелта на милиони хора под хегемонията на двете най-големи злини на отминалия век - комунизмът и нацизмът - тъкмо това обстоятелство подхранва и днес несправедливостта по света, тъкмо то е сигурен залог и за утрешните ни беди. Съизживяването е висша дарба, уникална привилегия единствено и само на човека - неспособният на съизживяване не подлежи и на очовечаване. Казаното е валидно и за всяка индивидуална съдба, и за съдбата на отделни народи и нации, и за съдбата на човечеството като цяло. Ако милионите съвременници на нацизма и комунизма в демократичните държави бяха погледнали на жертвите на насилието в Германия и в Съветската империя като на плът от плътта си и дух от духа си, трагедиите на Бухенвалд и Дахау, на Колима и архипелаг ГУЛаг, на Голий оток, на Белене и Ловеч едва ли щяха да бъдат възможни, едва ли щяха да бъдат възможни и националните катастрофи, сполетявали неведнъж от век насам страната ни, едва ли и ние като българи щяхме ден след ден да ставаме безпомощни жертви на чужди деспоти и родни мутри. Ако смиреността в християнския, в Христовия смисъл е най-естественото и оперативно противодействие на злото, малодушието в същия смисъл е предпоставка за неговия триумф. Става дума за една колкото тънка, толкова и сериозна разлика. Съумеем ли да я направим, ще облагородим несъмнено и себе си, и света. Не я ли направим, чакат ни нови горчивини и изпитания по безконечния ни път от хомо към сапиенс.