Мандатността и свободната воля

Мандатността на органите е въведена в законите, за да гарантира, че, веднъж избрано, лицето ще се подчинява само на закона. Смисълът е да се прекъсва вертикалната връзка между властта (органа, който избира или назначава) и лицата, които вземат решения в определен сектор.

Мандатност е въведена за позиции, които разпределят обществени ресурси или охраняват важни социални норми и ценности (например главен прокурор, конституционни съдии, членове на независими регулатори, ръководствата на БНТ и БНР и др.) и поради това се очаква да има огромен натиск от всички страни при вземането на решения. Мандатността пази свободната воля на избраните.

Принципът има и недостатъци: зад него могат да се скрият некомпетентност, откровена обвързаност с корпоративни или политически интереси или просто леност. Рисковете са по-малки, ако преди назначаването има добра селекция на кандидатите за поста, така че принципът действително да се прилага за компетентни и отдадени на работата си хора. Обратно, мандатът е дебела сянка за “бившата ми секретарка, ПР-ка, приятелка на жена ми”, или пък за “който плати залата на учредителното събрание”. Персоните от кавичките после стават голяма грижа, но това е после.

 

Мандатността като бутафория

Динамичните политически промени са неблагоприятна среда за мандатните длъжности. Новите политически мнозинства започват законодателната си дейност със задължителни ходове за предсрочно прекратяване на законови мандати. Понякога с колегиалния орган заминава и администрацията (преобразуване, нови устройствени правилници и нови щатни разписания), понякога - не.

Мандатността в български вариант може да се превърне в невероятна бутафория, поради което по-прагматичните народни представители са склонни да ограничат този принцип в бъдещите законопроекти. Не от мандатността, откажете се от бутафорията. Когато съученичката става съученичка с мандат, това още не е проблем, а само симптом. Проблем е, ако съученичката никога не научава какво работи, но винаги знае как да гласува.

Задачата е да се гарантира независимото вземане на решения, но същевременно прилагането на принципа да не толерира беззаконие или вредна некомпетентност. Няма всеобщо рационално решение. Законите търсят баланси: предсрочно прекратяване на мандат е възможно, но в редки и изрично предвидени хипотези. Конституционният съд се е произнасял, че “основанията за предсрочно прекратяване на индивидуалния мандат трябва да бъдат винаги или обективни факти, които не търпят субективни интерпретации или оставка. Недопустимо е предсрочно прекратяване на мандат на базата на субективни преценки.”

Управлението на НДСВ на скорост (още през 2001 г.) промени тук-там устройствените норми в законите, с което си създаде правни основания да освободи предсрочно хора с мандатни длъжности. Така НСРТ се превърна в СЕМ, ДКД - в КРС и какво ли не в друго. Новите хора дойдоха на крилете на политическото доверие, но противоречията в мнозинството промениха картината.

 

Александров: първо уволнение

Изключено е на 13 май 2004 г. правната дирекция на Министерския съвет да не е знаела, че оформя противозаконно уволнение на Георги Александров, председател на КРС. Но юристите само търсят правен израз на политическата воля, каквато несъмнено е съществувала. Този път са се затруднили и са използвали Закона за администрацията - без апломб (и без мотиви). При „първото уволнение” на Александров има флагрантно прегазване на принципа на мандатността, заложен в далекосъобщителния закон. При това, действайки откровено незаконно, държавата не губи нищо.

Закон на С. Сакскобургготски за мандатността: Когато колегиален орган трябва да проведе волята на властта, а в органа няма достатъчно мнозинство, несъгласните се уволняват и заменят със съгласни. Дори после съдът да върне незаконно уволнените, взетите решения остават в сила.

Първо следствие. Законът на С.С. важи и за еднолични органи, които не провеждат правилната воля достатъчно интензивно. (Стабилизира се практиката това да става с директорите на БНТ.)

Александров и адвокат Елвира Танчева печелят делото пред ВАС. Според съда „за осигуряване на независимостта на регулатора между органите, които избират и назначават членовете на КРС и назначените лица, не съществува връзка като между работодател и работник, съответно орган по назначаването и държавен служител в широкия смисъл на понятията”, Лицата в регулатора „изразяват не волята и интересите на органа, който ги е излъчил, а държавните интереси, като по този начин се гарантира независимостта им и свободното упражняване на предоставените властнически правомощия”,Второ следствие. Съдебният контрол върху актовете на администрацията е извор на оптимизъм за гражданите, което обяснява законодателните опити да се ограничава полето на този вид контрол.

Александров: второ уволнение

Някои казват: когато царят има цел, нищо не може да го спре. Очевидно - нито българските закони, нито върховенството им. Веднага след позитивното за Александров решение на ВАС той е уволнен отново. Не сме виждали мотиви, но според медиите - заради неизпълнение на изискванията за защита на класифицираната информация. Правителственият говорител обяснява пред Mediapool, че “тази сериозна пречка пред Георги Александров да изпълнява функциите си не е била обявена още през май, защото тогава правителството е решило да запази достойнството на шефа на КРС, а сега кабинетът е принуден да оповести, че шефът на регулаторния орган на няколко пъти е отказвал да бъде проучен от службите за сигурност”.

Правителственият говорител, поясни след първото уволнение, че било поради забава на издаването на подзаконови актове и непредоставяне на информация. Много похвално, но какво общо има това с писаното право? В приложимия Закон за далекосъобщенията няма такова основание за прекратяване на мандат.

След второто уволнение правителственият говорител, който е и юрист, вмъква в сюжета личното достойнство на Александров. Смайващ ход: къде пише, че е позорящо обстоятелство да не поискаш достъп до секретна информация? Освен това оповестяването на новите мотиви има негативен ефект за самото правителство. Ако мотивите са коректни, уволнение с двегодишно закъснение, при това от втори опит, си е скандал. Значи правителството излага на риск националната сигурност, затаява с години обстоятелства относно несъвместимостта на лицето с длъжността, но когато му дойде времето, всичко се изнася на бял свят. Дали всичко?

Трето следствие. За да се проведе волята, особено при дефицит на законови основания, е удобно да използват многозначителни намеци и изобщо да вирее стилът на управление „чрез тайните на хората”.

Както и да се върти историята с надеждността, все е странно. Странно е откъм държавата, странно е откъм Александров - не може човек на този пост сериозно да заяви, че “до този момент на комисията не се е налагало да работи с класифицирана информация и затова не се е съгласил службите да го проучват”. Регулаторът се занимава с БТК, регулаторът решава кой да използва спектъра и следи как и за какво. Ако това не е най-висококаратова национална сигурност, интересно кое е.

В новото дело съдът вероятно ще вземе предвид и новия устройствен правилник на КРС, изготвен под ръководството на Александров и приет точно преди уволнението му. В това прелюбопитно четиво ( http://www.crc.bg/v1/bul/index.htm ) има текстове и за режима на класифицираната информация в комисията - естествено служителите по сигурността са подчинени пряко на председателя и е чудно какво биха могли да му докладват. Но пък не става ясно как стои въпросът с класифицираната информация в създадения с този правилник кабинет на председателя от осем души (!), който ни повече, ни по-малко има „функции по стратегическо планиране на дейността на комисията”.

 

От царската воля до писаното право

За интересите, довели до каскадата от ходове около КРС напоследък, можем да съдим не толкова по думите на участниците в събитията („Не съм аут заради GSM 3”), колкото по решенията, които регулаторът взе (по-точно, стана възможно да вземе) след смяната на председателя. Но задачата тук не е да се прави разбор на интересите: дори ако допуснем, че смяната е в интерес на общото благо, не може как да е.

А тези, които се възхищават на ловкостта на царя („Когато иска - може!”), да си представят за миг, че са следващите мишени. Тогава става критично важно обстоятелството, че между царската воля и писаното право има известна все още разлика.

- - - - - - - - - -

* Авторът е експерт по медийно законодателство и преподавател в катедра "Европеистика" в СУ "Св. Климент Охридски"