Първият учебен ден донесе и поредната порция параполитически предложения и обещания за промяна в образованието. Вече се счита за общоприето, че българското образование е в криза, ето защо и спекулациите биват третирани като начало на дебат. В действителност дебатът все още е в зародиш, той все още се осъществява като чисто академична дискусия, разгръщана на форумите на Червената къща и с инициативата на академични издания като списание “Критика и хуманизъм”.

На какво обаче се дължи усещането за криза и в кои точки са възможни реални действия на политическата класа? Кризата на първо място е продукт на недостатъчно ясната и целенасочена политика на конверсия с европейските образователни модели, бих казал дори - на нерешителността да се избере един модел, който да се следва. Това много ясно проличава в секцията за висшето образование, където представителите на статуквото се придържат към немския модел (който точно сега сам е в критичен стадий) или към френския академичен централизъм и тясна обвързаност на изходящия изпит от средното образование с входящия към висшето (привърженик на този модел, изглежда, е зам.-министър Герджиков), докато срещу тях се изправят англосаксонските адепти с различни по степента на либерализма си доктрини. Кризата идва от желанието да се усвоят парите на Световната банка, без да е мобилизиран качествено нов ресурс от специалисти. Но най-вече кризата е плод на залинялата мотивация на агентите в образователния процес и на първо място - на учителите.

Погледнато отвън, българското средно училище днес изглежда нефункционално и не толкова старомодно, колкото в състояние на разграден двор, в който всеки нов политически сезон довежда до сериозни сътресения. Ще се спра само на ключови обещания и критики, появили се през последния месец.

В самия край на лятото Милен Велчев предложи обща платформа на образователните институции и на бизнеса, като подчерта, че според него акцентът трябва да пада върху изучаването на компютри и английски език и именно в подобни проекти бизнесът би могъл да се включи като спонсор или поръчител.

Да, но за компютризация говореше и Тодор Живков в изявленията си от средата на 80-те, а самоколонизиращите спекулации за търсенето на български компютърни специалисти очевидно секнаха, след като стана очевидно, че дори Силициевата долина е в състояние на свиване и трансформация. Все пак никой не коментира колко чудовищно е българското училище да бъде построено върху идеята да създава специалисти за износ.

Същото е положението с чуждите езици (обикновено това е евфемизъм за единствения и неповторим английски). В едно интервю тази седмица преподавателката по философия в 12-о софийско СОУ без скрупули заявява, че през последните години училищата са били превърнати едва ли не в езикови центрове. Удивително точно и, разбира се, неподлежащо на популярност мнение. Факт е, че много училища си присвоиха някакво име на училища “с разширено изучаване на чужд език”, зад което стоят може би брой часове, но не и качество на преподаването. На теоретично ниво бих контрирал това фетишизирате на езика с думите на един от бащите на модерната педагогика, Ян Амос Коменски: “Впрочем да не превръщаме второстепенната работа в главна и времето, необходимо за науките, да не губим за изучаване на думи.”

Другата политическа платформа, далеч по-неутилитаристка и отказваща да търси решение на проблемите чрез търсене на партньори в бизнес средите, бе тази на СДС. В нея един от акцентите от самото начало е активизирането на ролята на родителския надзор. Засега обречена на общи приказки посока, тъй като, ако се разчита родителите сами да предприемат действия по реорганизацията на своите представителства, просто се очаква невъзможното.

Ако изключим ранната артилерийска подготовка за следващите избори, за средното образование не се говори достатъчно. А в него текат постоянни процеси на реорганизация, чието публично обсъждане е наложително, ако искаме да знаем какъв път и защо си струва да изберем. Усещането за криза придобива два вида въпроси: как да преработим учебните програми, които изглеждат незадоволителни с оглед на съвременните образователни стандарти, и как да подобрим изпълнението на възпитателния ангажимент на училището, неговото задължение да създава граждани.

Когато става дума за държавните образователни изисквания и за учебните програми, ясно е, че продължава уж по липса на време решаването на парче. Тази година ще преосмислим отново само една програма - за девети клас. При това кой го прави? На първо място отново кастата на методиците - представителите на катедрите по методика на обучението по нещо си. Те са изправени пред един апел - опростете, минимализирайте програмите, които са претоварени. И какво се получава? Нови оплетени изисквания с програми, в които са разместени позициите на едни и същи модули. Нужен е дебат за “тежестта” на програмите, защото това не е нито доказано, нито пък е възможно да важи за всички предмети. Нужно е обществото най-сетне да постигне и яснота за ценностите, които различни видове училища създават. Защото не е нормално всички да имат обща ценностна база.Да вземем простия пример с релативизма. Релативизмът, осъзнаването, че всяка концепция има своите граници на валидност, и свързаните с него ситуационизъм и стремеж към използването на възможно най-богато “сандъче с инструменти” са част от най-разпространеното в съвременния либерален свят схващане за приемливо мислене. Релативизмът е тясно свързан и с развитието на демокрацията. Но различните училища имат различни способности да преподават релативизъм, а и преподаването му крие своите клопки. Нужно е на първо място да се осъществи голяма и постоянна дискусия за ценностите, оттам за стандартите и едва след това - на програмите и учебниците. Но за това пак едва ли ще се намери воля и време. И пак голямата спънка ще е в криво разбраната концепция за пълнота на учебния материал.

Когато говорим за гражданското възпитание, трябва да имаме предвид качеството и мястото на хуманитарното преподаване. Но също и възможността училищата да се конкурират. Това все още не е осигурено, тъй като частното образование у нас все още не разполага с равноправие спрямо държавното.

Накрая да припомня, че при постоянни действия на Министерството на образованието и науката по въвеждането на матурите все още не е постигнат консенсус за необходимостта от тях. Преди да се върви със силови мерки към промяна на входно-изходните изпити в средното училище с оглед неговата масовост е задължително обществото да има достатъчна увереност в приемливостта им.