Откакто Милен Велчев започна личната си кампания за бъдещ коалиционен премиер, всички говорят за реформата в образованието. От НДСВ дори твърдят, че знаят как тя трябвало да стане. Само дето българското образование се реформира от поне от 25 години, а вариантите са ограничени, което води дотам, че новото винаги се оказва добре забравено старо. Ето сега ни предлагат задължителното средно образование да продължава до 10 клас, а после, който иска, да се профилира и да си доучва. Който е бил гимназист през 80-те, не може да не си спомни за Живковите УПК-та (учебно-производствени комплекси), където след 10-и клас се ходеше, за да се вземе “занаят” - шлосерство, бръснаро-фризьорство и прочее соцаткракциони.

Безкрайното въртене в кръг и безсмисленото разнасяне на принтирани бумаги нагоре-надолу не е реформа, а извинение на просветните бюрократи, които, вместо да накарат поверената им сфера да работи, както трябва, се занимават с това да обещават и да се заканват как ще я реформират. Единственото, от което се нуждае българското образование на този етап, е работеща система за оценка на качеството. Ако такава система има, то ще е ясно къде точно да се пипне, за да се оптимизират резултатите, а няма да се пренареждат програми и структури като картонени къщички.

Големият проблем обаче е, че образованието е нещо повече от решаване на уравнения с две неизвестни. Някакъв радикален марксист през XIX в. беше казал, че функцията на училището е да създава работна ръка, годна да издържи 8 часа, без да мръдне от работното място. И е така. Училището е преди всичко най-важната машина за социализация, която модерността познава. Основната му функция е да прибере децата от улицата и да формира в тях дисциплина и социални навици. Ако междувременно детето научи и коя е столицата на Гвинея Бисау - още по-добре. Работата на средното училище не е да създава специалисти, специалистите се изграждат във вузовете, и то в магистърските и докторски програми. Другото се учи на работното място. Максимумът, който средното училище може да даде, е умение за справяне с различни социални езици или “интерфейси”, ако използваме модерната днес компютърна терминология. Български език (и то писане, а не запаметяване на граматически правила), чужд език (споделям идеята на Юлиян Попов за задължително обучение още от ранните класове именно по английски - а който иска, да учи разните важни през XIX световни езици извънкласно), компютърна и гражданска грамотност (какво е "Уиндоус", какво е депутат и каква работа те вършат)...

Ако обаче образованието е преди всичко възпитание, то неговото качество ще зависи не от умните стратегии и броя на компютрите, а от мотивираността и квалификацията, от душата, ако щете, на учителите. Може да прозвучи крайно ретроградно и нереформирано, но докато в системата не се налеят достатъчно пари, за да върне поне донякъде социалният престиж на учителя, всичко ще е напразно. Естествено трябва да има конкуренция между учителите, стимулиране на по-добрите, но това няма как да стане, ако мизерията прави състезанието безсмислено. Има и друго. Няма как училището да формира съвестни и работливи граждани, ако улицата и медийната среда задават други ценности и поведения. Докато нарушаването на закона е по-лесен начин за просперитет, отколкото честният труд, образованието ще е декоративен елемент, а не ефективна социална система.