Руската нова Европа
Амбициите на президента Путин по отношение на външната политика проличаха ясно по време на две неотдавнашни драматични случки - атаката срещу независимия едър бизнес и посягането на териториалната цялост на Украйна. За Путин гигантските енергийни производства са ценно средство в разширяването на влиянието на Москва във външната политика. Ако Елцин използваше олигарсите, за да затвърди собствената си власт, то Путин е твърдо решен да ги постави под контрол, за да разшири налагането на руските държавни интереси. Главният изпълнителен директор на “Юкос” Михаил Ходорковски бе прекрачил границата не само с политическите си амбиции в национален мащаб, но и с все по-голямото неподчинение на външнополитическите цели на Кремъл. Показателна в това отношение е редакционната статия на “Правда” от 7 ноември (2003 г. - бел.ред.), която изразява възмущение от западната шумотевица по повод арестуването на Ходорковски. Според редакторите Путин връща Русия на нейните власти след “десетилетието на умопомрачение в ръцете на Борис Елцин”, като “подлага крак на американските компании в набезите им срещу руските ресурси”. Междувременно все по-голямото налагане на Русия над съседите пролича ясно при строежа на насипа над Керченския проток, който свързва Черно и Азовско море между руския полуостров Таман и украинското островче Тузла. Тогава украинският външен министър предупреди Москва, че строежът нарушава териториалната цялост на страната му. Кремъл обаче оказа силен натиск над Киев по посока на споделен суверенитет над плавателните части от протока, които законово принадлежат на Украйна, тъй като иска да превърне Азовско море във “вътрешни води” на двете държави въпреки значително по-дългата крайбрежна ивица на Украйна. Това показва, че Москва е поела едностранно ролята на гарант или нарушител на сигурността на съседката си. Провокацията с Керч цели да получи териториални отстъпки от Киев и да изпита международната реакция. Путин открито постави под въпрос легитимността на съществуващите граници на ОНД, а приглушеният отклик на Запада би окуражил и по-смели подобни стъпки в бъдеще.
Москва е решена постепенно да наложи отново Русия като велика сила на “евро-азиатската” сцена. За тази цел държавите от източната половина на Европа са разделени на три категории - бивши съветски републики, които могат да станат васални; бивши държави-сателити, които трябва политически да се неутрализират, и бивши противници, които могат да бъдат превърнати в полезни партньори.
През първите няколко години от президентския мандат на Борис Елцин Москва се отнасяше с разбиране към съседките си, а вътрешно провеждаше политика на радикална демократизация. Тази ситуация се промени с нарасналите амбиции на руската външна политика. Ключовите политически документи - включително и концепцията за външна политика и военната доктрина - започнаха да се отличават с подчертаното си недоверие към намеренията на Запада и решимостта за възстановяване на залязващата мощ на Русия като световна сила. Външният министър Андрей Козирев заяви още по-безкомпромисно тази империалистическа позиция, като каза, че цялата източноевропейска зона остава “сфера на влияние на руските жизненоважни интереси”.
Избирането на Владимир Путин през 2000 г. ускори консолидирането на силно централно управление, целящо да възстанови пострадалия си международен статут. Този тип политика, насочена към първенството на Русия, възникна като реакция срещу разочарованието от неуспеха на озападняването, недостатъците на либерализма и приписваните на Америка амбиции да отслаби Русия. Целите, стратегиите и тактиките на московската външна политика започнаха да придобиват по-последователен и методичен характер. Путин въведе по-голяма координация между държавните органи, бизнес интересите и разузнавателните служби. Започна да експлоатира проблемите на енергийния “мамонт”, за да ги доближи до държавния апарат. Тази нова външнополитическа концепция, инициирана през 2000 г., наблегна на гаранциите за руските икономически интереси и преструктурирането на руската икономика като важен елемент на външната политика.
Бившите служители на КГБ се сдобиха с голяма институционална власт, тъй като Путин системно започна да налага апаратчиците на руското разузнаване и държавна сигурност, включително и тези от службите за външно разузнаване и федералната държавна сигурност. Те заеха високи постове, като разузнавателните служби получиха подкрепа на операциите си в чужбина.
Руската политика спрямо Източна Европа се води от подялбата на четири зони - европейското крило на Общността на независимите държави (ОНД), прибалтийските републики и Централна и Югоизточна Европа. Европейските членки на ОНД (Беларус, Украйна и Молдова) се възприемат като важни инструменти в увеличаване на руското влияние и разширяване на обхвата му до Централна и Западна Европа. Прибалтийските държави се смятат за буфер срещу западното влияние в бившите съветски територии. Централноевропейците и най-вече поляците се определят като потенциално отрицателен източник на влияние над съседките от ОНД, който трябва да бъде неутрализиран или ограничаван в собствените му рамки. Югоизточна Европа се смята за традиционна зона на интереси, където конфликтите могат да бъдат манипулирани, а произлизащите от това възможности да се използват от Русия.
Путиновата Русия си е поставила шест дългосрочни цели за тази част на света. Първата цел е постигане на преобладаващо влияние над външнополитическата ориентация и политиката за сигурност на близките държави. Това си личи особено ясно в рамките на ОНД, където Москва се стреми да получи изключителен политически контрол, но може да се види и спрямо ключовите страни от други подрегиони. Кремъл се е насочил към привличането на политически съюзници в международен план и към неутрализиране на възможните опоненти на руската политика.
На второ място, Русия иска да получи все по-големи икономически ползи и нарастваща монополна позиция чрез целеви чуждестранни инвестиции и изкупуване на стратегически чуждестранни инфраструктури. По този начин Москва би придобила значително влияние над икономическата, финансовата, търговската и инвестиционната политика на съответната страна. Руски правителствени служители се опитват да насочат капитали към близките райони, в които руската държава има дългосрочни стратегически интереси. В някои сектори на стопанството като енергийните доставки например Русия се стреми към монопол в регионален план.
На трето място, Москва се стреми да увеличи зависимостта на Източна Европа от руските енергийни източници и инвестиции в икономиката, като превърне тази зависимост в дългосрочно влияние в междудържавните отношения. Близките връзки между Кремъл и големи руски компании - на основата на назначения, подкрепа на операциите в чужбина и множество други финансови, правни и полицейски инструменти - показват тясното съгласуване на външната и икономическата политика. Трябва да се добави, че самите руски компании също се стремят да получат политическо влияние чрез установяване на контакти с официалните лица, партиите и медиите в съответните набелязани държави.
На четвърто място, Русия се опитва да ограничи обхвата и скоростта на проникването на западните институции в европейските държави от ОНД. Москва се противопостави на създаването на “алианси в съперничество” като инициативата ГУУАМ (включваща Украйна и Молдова), които биха могли да блокират усилията на Русия да укрепи влиянието си. Руските ръководни кадри бяха против процеса на интеграция в областта на сигурността чрез НАТО и се опитаха да попречат на съответните страни да участват в каквито и да било американски коалиции, които не се харесват на Москва. Целта е все по-голяма военна интеграция в механизми за “колективна сигурност” под ръководството на Русия. Путин разбира, че Русия е твърде слаба, за да предотврати разширяването на НАТО в три от определените подрегиони, а едно провалило се противопоставяне би накърнило националния и външен образ на страната му. Вместо това той се стреми да сведе до минимум ефекта от разширяването на НАТО, като се опитва да получи роля при взимането на решения от страна на Алианса, за да отслаби ефективността му.
На пето място, Москва се подготвя да използва региона и особено европейското ОНД като трамплин за изграждане на по-широка сфера на влияние и справяне с упадъка на Москва като водещ международен играч. Стратезите са на мнение, че това може да бъде постигнато с помощта на западните ресурси и установяването на статут на “велика сила” в Източна Европа и Средна Азия. В този случай Русия ще участва като ключов играч рамо до рамо със Съединените щати и като балансьор на американското влияние в цяла Евразия.
На последно място, чрез по-активна намеса на европейската сцена Москва се надява да отслаби трансатлантическите връзки. Целта е да се подсили европейско-руският или евро-азиатският стратегически “полюс” vis-а-vis САЩ. Като работа върху зародилата се пукнатина в трансатлантическите връзки Русия може да започне преначертаване на световния ред, установил се след Втората световна война, и да създаде система за международна сигурност на Стария континент на основа Русия - ЕС.
Путин разглежда икономическите отношения като особено полезен инструмент за получаване на политическо влияние. Като главен енергиен доставчик в региона Москва задълбочи зависимостта на източноевропейските държави, чиято уязвимост може да се превърне в лост за упражняване на политическо влияние. Конкретни столици могат да бъдат принудени да променят политиките си чрез намаляването или спирането на доставки на енергия и други стратегически ресурси. Заплахата от възможен икономически хаос поради недостиг на енергия се оказа сериозен стимул за съседните държави да променят политиката си спрямо Кремъл. Закупуването на ключови инфраструктурни компоненти като тръбопроводи и рафинерии дава възможност на Москва да упражнява допълнителен натиск. Най-уязвимите държави бяха натоварени и с огромни дългове, които Москва замени за притежание на стратегически важни производства - най-вече в енергийния отрасъл. По този начин Москва оплете предишните си “кукли” с още повече конци.
* Авторът е директор на програмата "Изследване за Източна Европа" в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Препечатваме текста с големи съкращения от бр.2/2004 г. на списание "Разум".