Медиите представят инициатива за бартерна сделка (размяна) срещу “История славянобългарска” на намиращи се в наши институти гръцки ръкописи от Средновековието. Боли ме само от мисълта, че “История славянобългарска” ще стане предмет за сделка. Още по ми е страшно да си представя държавния глава на България като участник. Той освен личност с пристрастия е знакова фигура.

НЕКА СЕ ЗНАЕ: през всичките 11 века, откакто съществува светогорският български манастир “Зограф”, всички български държавни глави и всички религиозни българи поклонници не са изнасяли нищо от "Зограф" - само са му принасяли!

Какво се цели с това намерение? Официалният отговор е: “Да си върнем в България една национална светиня.” Никой не оспорва, че “История славянобългарска” е светиня, най-малко аз, посветила целия си научен живот - вече половин век - да изследвам ръкописната книга.

Оспорвам фразата “да си я върнем в България”, защото Зографският манастир също е България - само че не териториалната, а духовната! Единствената останала от няколко предишни българска религиозна и книжовна твърдина в Света гора! И Света гора - Атон, не е чужда територия, а общ християнски център на гърци, българи, сърби, румънци, православни албанци, македонци, руси, украинци, грузинци - вече 11 века. Няма значение с какъв национален паспорт те прекрачват пределите й.

Монасите в "Зограф" винаги са носели дълга на своята българска мисия - да се молят в храмове, скитове, килии за българския народ, да извършват богослужения за българските светци, да формират и представят българската духовност, да пазят и множат българските книги, особено през османското владичество (когато светогорските манастири се ползват с вътрешна автономия):

През XVI в.: след 1505 г. в богослужението четат поменици на българските царе име след име от княз Борис Покръстител до бунтовния Фружин Шишман; след 1535 г. укрепяват спомена за изгубената държава чрез оригинални и мистифицирани царски хрисовули (грамоти) със златни печати, а печатите са автентични!

През XVII в. продължават спомена за подвига на зографските монаси в 1275 г., погинали в защита на православието: ”И запалиха кулата на цар Асен и тя изгоря напълно с църквата; и заедно с тях изгоряха 193 книги и църковни съдове и златни епитрахили, и много ценни завеси. И всички църковни утвари, що бяха от благочестивите царе и приснопаметни царе… Заедно с тях изгоряха и двадесет и един иноци и четирима миряни…”

През XVIII в. в Зограф се пишат едновременно три български истории: от анонимния Зографец (за когото предполагам, че е отец Константий), от Спиридон Габровски, по-късно известен като иеросхимонах Спиридон, и от Паисий. И в прекия им или само книжовен контакт изясняват идеи, уточняват знания, решават езикови въпроси.

Фразата “да си върнем” е подла. Утре на патриарха ще му се поревне “да си върнем” автографите на патриарх Евтимий… ”ДА СИ ВЪРНЕМ” внушава представата, че преди това тези ръкописи са били на територията на днешна България. Но те винаги са били ТАМ и ТАМ СА БИЛИ СЪЗДАВАНИ, благодарение на зографската старобългарска библиотека и книгите на СВЕТА ГОРА.

Известно е, че след години Паисий се връща отново в "Хилендар". Но не отнася със себе си автографа на историята, защото той знае, че в "Зограф" тя се чете от българските поклонници. В "Зограф" се пазят списъците им поименно и по селища и територии в Османската империя, отбелязани не другояче, а “Загорие. Град Трънов. Блъгарска земля”, “Блъгарска земля. Град Битоля”, “Разлог. Блъгарска земля", “Пловдивско поле.Блъгарска земля” и т.н. Отбелязани са и от “Гръческа земля”, от “Сръбска земля”, “Угровлахия, Молдовлахия, Руссия” - според както са се определяли самите гости.

И Евтимий в 1371 г., след смъртта на цар Иван Александър, напуска "Зограф" и се връща в Търново в помощ на цар Иван Шишман, но не си взема “писанията”. Оставя ги в "Зограф", за да ги намери четири века по-късно именно там Паисий, да ги възприеме като свои “домашни извори”, да ги прочете като история на Второто българско царство.

Всъщност какво ще направим? Ще изтръгнем от зографската библиотека стожера й - “История славянобългарска”, в която се събират всички излъчвания - духовни, исторически и книжовни на българските писатели от IX - XVIII в. А тя е единствената съществуваща в света уникална стробългарска библиотека, макар и опосквана от колекционери и пътуващи славянофили, та сега търсим и нейни книги в Рим или в Русия.

Тази библиотека още не е разкрила всичките си тайни. Само преди няколко години Стефан Кожухаров (сега покойник) откри в "Зограф" неизвестната през изминалите 11 века служба на апостол Андрей, съставена от Кирило-Методиевия ученик Наум и отслужена при освещаването на славянските книги в Рим в църквата на апостола през 869 г. Само от непознаване на зографската библиотека може да хрумне някому да я разрушава. А защо не я познаваме, след като четем и изучаваме на хвърчащи листчета библиотеката на Хилендарския манастир?

Защото не се намери религиозна творческа личност като сръбския прот Матея Матеич и сина му д-р Предраг Матеич, преподаватели и изследователи в университета в Охайо. Тези велики сподвижници спасиха и предложиха за изследване и прочит Хилендарската библиотека, като я преобразиха в микрофилми - един комплект - в Белград и втория - в Охайо, университета "Кълъмбъс". Имаше страшен пожар в "Хилендар". Той не засегна само съдбата на библиотеката му, защото е запечатана в съвременни информационни тела. А ние и без пожар (да пази бог!) ще изпепелим от емоции това неоценимо българско достояние в "Зограф".

Ако са ни мили светините, защо не постъпим като сръбските патриоти. Ние сме цяла държава, а те - двамина, инициирали субсидии от организации и лица, а изнесли труда само на свои плещи. “Новото време” изтъргува пари от бюджета, без да е измислило програма. Да ги вложи в това дело!

За онези, които допущат, че милея само за библиотеката, защото е свързана със специалността ми, ще разкрия и другата предстояща разсипия:

От 1944 г. Зографският манастир се бори с тежки несгоди поради липса на подкрепа от атеистичната българска държава. На няколко пъти съдбоносно е стоял въпросът за българския му характер. Според устройството на Света гора манастирът е на тази народност, от която е преобладаващият брой монаси в него. Предстоеше да стане румънски поради недостигащия брой български черноризци. И игуменът беше румънец. Преодоля се. Да стане руски! Голям е броят млади руснаци, прегърнали християнската набожност като спасение от съвременния хаос и потърсили пределите на Атон. Уж се размина. А изглежда, че не се е разминало. Руските монаси продължават да очакват да го получат.

Пак според устава на Атон манастирите могат да бъдат само толкова, колкото са първоначално учредените до края на XII век; не са възможни нови.

Такава готовност на вселенския патриарх Вартоломеий, не само приятел на патриарх Максим, но и двойно по приятел на руския патриарх Алексей, да съдейства за разклащането на българския фундамент в Зографската библиотека, не само че не е завоалирана, но и си е ачик прозирна.

Замислете се, господа, дали да съдействате на неговия план, докато той изпълнява вашия! Достатъчен е само фактът, че той не е поискал да узнае какви са гръцките средновековни ръкописи, които ще получи. А бартерна сделка означава винаги взаимен интерес. Прояснява се, че интересът е само “История славянобългарска” да излезе от "Зограф" срещу каквото и да било!

Дотук представям разрухата на Зограф, ако се раздели с Паисиевия автограф. Тръгне ли с това “да си върнем”, към националния ни музей ще поемат и “За буквите" на Черноризец Храбър, и Службата на цар Петър, “Драгановия Миней” и едно след друго по списъка - непредвидимо докъде. Мога да уважа този порив само ако е плод на заблуда, на убеждение, че историята е на баща им - нали авторът й се казва ОТЕЦ Паисий.

Насериозно - да си помислим за автографа, ако го върнем (нещо не съвсем изключено). Къде ще го СЛОЖИМ? Вече имаме опита от подхвърлянето му в чекмеджето на вътрешния министър, докато стигне до чекмеджето (помислете! не в сейфа - а просто в чекмеджето на Бриго Аспарухов). Колко ли е недоумявала от местонахождението си светинята с букви, изписани от пачето перо на Паисий? Колко ли пъти откъм чекмеджето Б. А. е чувал скърцащия му шепот: “О, неразумний юроде!”

Пресметнете годините - от 1984, когато “е пренесена в България от разузнавателните ни служби”, до 7 януари 1998 г., когато бе изложена в централното фоайе на Националния исторически музей за поклонение. Не е ли тъжен този 14-годишен срок, равняващ се на една двадесета от цялата й биография - книгата да не бъде четена и преписвана!

Колкото и да си напрягаме въображението, няма къде да положим автографа на Паисий, както му се полага. В България той ще си остане само експонат, а не жива страдаща и вразумяваща светиня - така както ръкописът разговаря ежедневно в "Зограф" с монаси и поклонници.

Можете да ми възразите - зависи на кое място ще я експонираме!

Ами няма такова място! Нека си припомним само съдбата на двата подарени преписа на президентството през 1998 г. Три години са вече скитници! През мандата на предишния президент Петър Стоянов, който върна автографа в "Зограф" (след консултация с тесни специалисти, както подчерта проф. Г. Бакалов), бяха подарени на президентството два неизвестни дотогава преписа:

единият - от внучката на академик С.С.Бобчев - препис от 30-те години на XIX в., поръчан от Евстатий Мутев на даскал Тодор Пирдопски, за да бъде отнесен в Одеса. Там след Освобождението е закупен от Бобчев.

Другият препис е от Зографския автограф - със заплащане по анонимна поръчка в голям скрипторий: през 80-те години на XVIII в. Наистина е БЕЛОВА, но според датировката на хартията тя е 20-ина години по-късна от автографа от 1762 г. Поради това не можем да вярваме, че е била в торбата на Паисий, нито в Котел през 1765 г., нито в Самоков през 1771 г. Преписът не е поръчан от Паисий, защото калиграфът сам се е мъчил да се справи с нечетливите места в автографа - нямало е кого да попита.

Президентът прие даровете. Бобчевият препис бе експониран в самостоятелна витрина в Гербовата зала на президентството. А при официални церемонии там до витрината заставаше на пост гвардеец. Другия - тогава наричан цариградски препис от 80-те години на XVIII в. - като старинен и драгоценен той определи за Националния исторически музей. Днес го наричаме музеен. Музейният препис след реставрация бе издаден фототипно и изпратен в Депо. А Бобчевият като по-запазен и красив бе експониран в Националния исторически музей без никакви обяснения нито на дарителката, нито на публиката откъде е преписът и в какво му е стойността.

Администрацията на президентството при избирането на Георги Първанов предприема почистване от предмети и прехвърля ненужния й препис в Националния музей просто за да ликвидира завареното от предишния стопанин, но в нарушение на Закона за дарителството - дарението да се ползва по волята на дарителя. Президентската администрация не спазва и клаузата, че ако волята не съответства на променени обстоятелства, преписът трябва да бъде върнат на Бобчеви.

Така че от отношението на българските власти - и тоталитарни, и демократични, към “История славянобългарска” през изтеклите 20 години няма никаква гаранция, че Паисиевият автограф след приключване на поредната политическа акция ще има дължимото му уважение.

Ако има държавен мъж, който более за националната светиня или за манастира "Зограф", само два жеста от негова страна биха били благородни:

- да последва примера на сръбските учени в Америка Матеичи и да намери средства за микрофилмиране на ръкописите от Зографската библиотека, докато някой ден, вече надвиснал, не се окаже късно.

- да намери от някакво бюджетно перо около 40 - 50 хиляди лева и да формира една научна програма със срок 2-3 години към някой от престижните ни университети (бих предложила този в Благоевград) за ТЕКСТ-КРИТИЧНО ИЗДАНИЕ НА ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ. Сега съществуват около 60 преписа, пръснати в различни архиви. И в тях текстът е винаги променян според съображения на преписвача, т.е. имаме поне 60 различаващи се текста от “История славянобългарска”.

А само след осем години - в 2012 г., ще се отбелязва 250 години от написването на “История славянобългарска”. Ще бъде и срам, и грях да ги посрещнем, без да сме установили автентичния текст… И също много важно - без да сме осмислили промените от отделните преписвачи в различните времена, т.е. диалога на националния гений с мисленето на четвърт хилядолетие.

Ако някой иска да вземе в ръце “История славянобългарска” в Паисиевия автограф да си я чете, прелиства, проумява как пише Паисий, къде ситно, къде нечетливо, кога сменя мастилото, защо пести хартията - затруднен ли е бил откъм средства? Похвално! И това още днес може да го направи. Изглежда, че не знае, защото в сайта на президента един любородец се застъпва автографа да се върне, защото иска той не само дипломати и висши лица да го четат.

Националната библиотека и Университетското издателство публикуваха отлично фототипно издание преди Паисиевият оригинал да бъде върнат. Книгата струва 25 лв. и всеки може да си я има у дома. И обществените библиотеки я притежават. Не съм убедена за дворците - партийни централи.

------------

Проф. д-р Надежда Драгова е официален експерт на двата новообявени преписа през 1998 г. на “История славянобългарска"