Неотдавна в медийното пространство избухна скандалът с предложения от унгарската фирма "ТриГранит" и отказан от български журналисти подкуп от 2000 евро. Позитивната новина тогава беше, че репортерите все пак отказали "подаръка". За голяма част от обществото обаче остана съмнението, че всъщност "ТриГранит" са действали така, както са им казали, че се действа с наши медии - като просто се купува позицията им.

Подписаният преди месец от представителите на повечето медии Етичен кодекс има за задача да изчисти подобни практики в българската журналистика. Но няма какво да се лъжем - сам по себе си кодексът не може да промени реалностите от днес за утре, да не говорим, че някои издания дори се въздържаха да го подкрепят по техни си съображения. Така или иначе изчистването на границите за това кое докъде е допустимо, какво е етично и какво не тепърва ще се проверява в практиката. Моментното състояние за съжаление показва, че журналистиката е нагазила до шия в блатото, наречено "конфликт на интереси". Тук дори не става въпрос за корупция, а за допускане на отношения, които биха могли да изкривят отразяването на фактите.

Примери - колкото щеш.

Всяка година няколко десетки министерства, ведомства и компании правят "конкурси", на които награждават журналиста и медията, "която ги е отразявала най-добре". Наградите са най-различни - от поощрителната грамота до екскурзия на екзотични места или последен модел мобилен телефон. Едва ли има съмнение, че наградените няма да са тези, които са критикували най-много организатора на конкурса или например са открили случай на корумпиран служител в съответното ведомство. Да не говорим, че цялата конструкция е много обидна - откъде накъде журналистите, които уж защитават обществения интерес, трябва да получават одобрение от тези, чиято работа е “под мониторинг”. И това за съжаление не е просто последно изобретение на криво разбрания пи-ар*, а дълго налагана традиция. Още в средата на миналото десетилетие фалиралата впоследствие Балканбанк, реши да популяризира дебитните карти, като раздаде по една на ресорните репортери, разбира се, със съответните наличности по сметките. Почти десет години по-късно поставената под особен надзор застрахователна компания "Европа", обяви награда за репортера, който просто е писал НАЙ-МНОГО за фирмата. И това е “в реда на нещата”. Дотолкова, че в отделни пи-ар агенции има и тарифи за покупка на редакционни позиции - според тиража, влиянието на медията и бюджета на клиента.

Освен годишните конкурси има и ред други начини да се "поощряват" симпатични репортери. Любим прийом на държавните ведомства е при поредното официално пътуване на съответния титуляр някъде по света в официалната делегация на държавни разноски да се включват и подходящите журналисти, които да отразяват "правилно" всяка стъпка на величието. Представителите на бизнеса пък предпочитат да правят конференции някъде по света, където не се случва нищо фундаментално, но пак е добър повод да се обърне внимание на съответния репортер каква хубава компания е компанията Х.

Горенаписаното съвсем не означава, че всеки журналист пише така, че да заслужи наградата на ресорния си, нито че всяко пътуване априори е форма на корупция. Нито пък означава, че подобни неща се случват само в България. Напротив, има държави с дълги демократични традиции, в които медиите са подложени на подобен натиск от държавни институции, макар и в по-префинен вариант. Има и много уважавани големи корпорации с бюджети за “журналистически позиции”.

Въпросът все пак е в това установените масови практики да отговорят на някакви възприети норми. И ако за всички е очевидно, че подкупването на журналисти е недопустимо (въпреки че има фирми и институции, които опитват да го правят), управлението на конфликтите на интереси все още не се припознава като проблем. Едва ли тогава е учудващо, че доверието на читателите в написаното не е особено високо и че мнението за вестниците като цяло малко се различава от времената, описани от Алеко в "Бай Ганьо".

Върхът на сладоледа в този ред на мисли е създадената своего рода лобистка организация сред журналистите, наречена "Клуб на журналистите акционери". Сдружението си поставя по принцип благородната идея да популяризира капиталовия пазар сред публиката - нещо, което по длъжностна характеристика е работа на един бизнес журналист. Покрай популяризацията обаче се оказа, че новата организация ще има нужда и от пари. Затова от името на "журналистите акционери" са разпратени писма с искания за спонсорство до различни финансови институции, срещу което им се предлага “възможност за ефективна реклама и PR на организираните от сдружението мероприятия”. А от това журналист да търси пари от институциите, за които пише, по-голям конфликт на интереси - здраве му кажи.

Но явно и това не прави на никого впечатление. И как да прави, като все още има медии, в които е практика журналистите да набират реклама и да получават процент от постъпленията.

Нека се позамислим как протичат преговорите между двете страни и какво ли обещава съответният репортер срещу реклама. Вариантите, за които се сещам, са два. И двата се практикуват в зависимост от клиента. При единия срещу рекламата на съответния бизнесмен се обещава "позитивни" или направо рекламни статии за съответната компания. Ако този вариант не проработи, се пробва вторият, при който, "ако не даде реклама, ние ще напишем какъв мошеник е той или как компанията му ще фалира". Малко са представителите на бизнеса, които имат куража да не влизат в конфликт с медиите. Разбира се, ще е невярно и несправедливо, ако хвърляме всички тези обвинения към журналистите като цяло и само към тях. “Поканата за танц” често идва от самия бизнес. Едва ли има медия, в която да не са получавани обаждания с въпроса “Колко ще струва да пуснете един материал”.

На българския пазар има много медийни продукти и твърде малко от тях имат икономическия комфорт да практикуват “независимост”. Тук идват на помощ и високопоставени държавни или общински служители, които гледат на бюджетите си за институционални обяви като на личен пи-ар фонд. Средствата за публикуване на тази обяви не се разпределят след търг, при ясни правила, а по критерия кой вестник “ще слушка”. И покана за тези неприятни разговори обикновено се отправя не до журналистите, а до техните редактори или дори собствениците на медията. При свития рекламен пазар в България заплахата да изпуснат подобна своего рода субсидия би накарала доста собственици да се позамислят. Защото на база реализиран тираж могат да се издържат главно вестници като "Шок" и "Суперсензация".

И така в безкрайна спирала от компромиси, които водят да спадащо доверие към медиите въобще, което пък води до нови компромиси. Както е казал Остап Бендер, “спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. Медийният бранш показа, че разбира нуждата от правила и ценности и повечето негови представители вече се обединиха за това как най-общо да изглеждат те. Ще бъде наивно да смятаме обаче, че един кодекс, макар и перфектен по съдържание, още от утре ще изчисти всички "недоразумения", за които стана дума. Кодексът трябва да бъде само началото на всекидневното отдалечаване на етичните граници от зоната, в която са сега. В подобни процеси никога не се включват всички и винаги ще има някой, който нарушава правилата. Но поне ще има ясни сегменти - на качествени медии и на останалите. И няма да е възможно компании като “ТриГранит” да получават инструкции от типа: ако имаш проблем с българските медии винаги можеш да го решиш - въпрос на цена.