Имат ли място жените в политиката и управлението на една страна? По този въпрос се спори още от времето на античността. Платон в своя прочут диалог “Държавата” слага в устата на литературно-философския персонаж Сократ пространни разсъждения за възпитанието, образованието и мястото на жените в полиса. “Дали човешката женска природа е в състояние да участва във всички дела наравно с мъжката, или не може да участва в нито едно, или пък в едни неща може, а в други не може?” Следва дълго убеждаване, че жената притежава всички качества и способности, каквито има и мъжът, но в по-малка степен по отношение на физическите дадености. Изводът, който се прави, е, че жените в един идеално устроен полис би трябвало да участват във всичко наравно с мъжете. Дори и в управлението. Дори и във войните.

Аристотел в “Политика” обосновава съвсем друго. Жената по природа отстъпва на мъжа и поради това с политика трябва да се занимава само той. Жената трябва да управлява само семейството и фамилното стопанство. Те според Аристотел са не само големи ценности сами за себе си, но и най-малките общности, изграждащи полиса.

От историята на човечеството знаем, че дори и в античните гръцки полиси, в които е имало демокрация, от нея са били изключени жените. Правата на жените да избират и да участват в общностния живот чрез свои представителки стават практика едва в модерните демокрации.

Тъкмо поради това с недоумение прочетох твърдението на колегата Димитър Денков в столичен вестник, според когото квотният принцип за участие на поне 30% жени в политическите органи за управление на страната бил една от най-лицемерните прояви в търсенето на обществена справедливост.

Да започнем първо с това, че проблемът не е в квотите, а в представителството. Хилядолетия наред жените са били само подчинени и само управлявани, а в модерните представителни демокрации не би трябвало да е така.

Да преминем обаче към по-същественото. В едно ключово място на своя текст той невинно-софистически вмята “понятието жена”. Спомням си как по време на първата си бременност прочетох в една книга със съвети за раждането, че “всеки бременен женски бозайник почиства леговището си преди раждането”. Така е. Ако ще трябва да сме прецизни като философи, понятието е “женска”, а не жена. Женски са половината от представителите на бозайниците, птиците, влечугите и прочие биологични видове. В историята на човешкия род в продължение на хилядолетия човешките същества от мъжки пол са управлявали женските с убедеността, че те им отстъпват, а и с абсолютно недоказуемото по какъвто и да било начин твърдение, че жената, както внушава колегата Денков, е отделно понятие, едва ли не отделен биологичен вид, по-несъвършен от мъжа.

Не съм чувала за философи, които да твърдят, че душата има пол или че духът има пол, или че онова, което англоговорещите наричат Mind, има пол, или че немскоезичното понятие der Geist има пол.

И тъкмо поради това остава неоспоримо и несъмнено, че средностатистическата жена физически е по-слаба, по-ниска, по-лека от средностатистическия мъж, но от тези несъмнени природни различия не следва, че има разлика и в не-физическите качества и способности. Напротив, няма.

Вече дори и в Пакистан е законодателна норма представителките на женския пол в законодателната и местната власт да са не по-малко от 30%. Това е общосподеляно цивилизационно убеждение в повечето страни на съвременния глобализиран свят: жените трябва да бъдат представени в управлението. Друг е въпросът, както твърди и колегата Денков, че не всякога от формалното представителство следва реално по-добро решаване на проблемите на обществото като цяло. И още. Колегата Денков е отличен преподавател и преводач на философска литература. Сред преведените от него мислители е и Маркс. А той, както знаем, определя човека като “човешката родова същност” и като “ансамбълът на всички обществени отношения”. По какво тогава жената като обществено-ансамблово същество се отличава от мъжа като обществено-ансамблово същество? По нищо.

Защо дискутираме това тук и сега? Спомням си една знаменателна фраза от историческото обръщение на Симеон Сакскобургготски от 6 април 2001 г. Това беше изречението: “Ще има повече жени.” Подразбираше се управлението на страната. Убедена съм, че това изречение е развълнувало сърцата на немалко от нас - все пак половината български избиратели сме от женски пол.

Наистина, Симеон Сакскобургготски и неговите съветници правилно бяха преценили, че макар равноправието между двата пола да е формално гарантирано още от времето на социализма, у нас в немалко сфери на общностния ни живот се вижда плашеща степен на маскулинизация. Особено в политическите партии и особено в годините на прехода. Изключително ловък предизборен ход в това отношение беше и привличането като политически субстрат на неговото движение на Партията на българските жени. Наистина, управлението на НДСВ допусна много жени до законодателната и изпълнителната власт, но станалото миналата седмица покрай “Булгартабак” напука безвъзвратно тази грижливо лъскана цивилизационна политура. Една от най-успешно работещите жени в този кабинет бе унижена незаслужено пред очите на всички български граждани. А справедливостта - казват и Платон, и Аристотел - е най-важната личностна и общностна добродетел.

И накрая най-важното. Обсъждането на проблема за жените в политиката е много важно не само заради жените и техните права, но и заради политиката. Публичните унижения, на които бяха подложени Надежда Михайлова от бившите си съпартийци и Лидия Шулева също от своите си съпартийци и коалиционни партньори, са не само естетически грозни и етически осъдителни форми на брутална несправедливост. Те имат и дълбинни политически измерения.

Има едно чудесно есе на Умберто Еко, което се нарича “Вечният фашизъм”. В него италианският философ развива тезата, че едва ли вече в някоя страна може да се появи фашизъм в тази чудовищна форма, в която той се е реализирал през миналия век. И все пак в немалко политически партии в немалко страни има криптофашистки или Ur-фашистки, протофашистки, предфашистки белези. Миналото ни задължава да ги разпознаваме. Един от тях е мачизмът. В дълбините на мачизма се крият авторитаризъм и вождизъм. Внушението на Еко е: гарантираното участие на жените в политиката укрепва демокрацията. А на него трябва да му вярваме. Сам той в началото на есето си изповядва, че през 1942 г., когато е бил десетгодишно дете, е спечелил общонационален конкурс за съчинение на тема “Трябва ли да умрем за славата на Мусолини и безсмъртната участ на Италия?”.

*Димка Гочева е асистент по антична философия в СУ "Св. Климент Охридски"