На 18 февруари 226 от общо 231 гласували народни представители подкрепиха на трето четене промени в българската конституция, свързани с членството на страната ни в Европейския съюз. Събитието безспорно е не само важно, но историческо и паметно - цитирам без ирония някои от квалификациите, използвани от депутати и журналисти. На фона на цялата тържественост има все пак обстоятелства, които смущават и не бива да се отминат с мълчание. Те са свързани както с момента, в който се осъществяват поправките, така и с тяхното естество.

Моментът и естеството на поправките се намират повече или по-малко в пряка връзка с един все още отворен проблем, който изниква спорадично във връзка с членството на България в ЕС - въпроса за това дали да има референдум и ако има - кога да се организира той. Приемането на поправките в конституцията беше най-естественият момент за еднозначно затваряне на темата за референдума.

Смущаващо е, че вниманието бе съсредоточено почти изключително върху поправката във връзка с продажбата на земя на чужденци. Удивително бе с каква лекота в много от съобщенията тази поправка се представяше като най-важната, а останалите или се изброяваха накратко като безпроблемни, или дори се подминаваха.

Но в мотивите към проекта за закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България промените са обединени тематично в общо шест групи, т.е. освен конституционния режим на земята промени бяха предложени и направени още в пет насоки:

- участие в интеграция и предоставяне на правомощия

- мнозинство за ратификацията на присъединителния договор

- предаване на български граждани на чужда държава

- право на участие в избори за Европейски парламент и местни органи

- отношения между Министерски съвет и Народно събрание.

Концентрирането на дискусиите и на общественото и медийното внимание върху поправката за земята и подминаването на останалите промени в конституцията без почти никакъв коментар е сериозен белег за това, че осмислянето на членството на България в Европейския съюз остава едно кухо пожелание. Дори такъв сериозен повод като промените в конституцията във връзка с членството в ЕС не се превърна в разговор за същността на Европейския съюз, а премина изцяло под знака на досегашното повърхностно метафоризиране - пътуване, крачене, плаване към Европа - и в резултат на това банализиране: нищо съществено не се променя, въпросът е само в това да пристигнем такива, каквито сме си, на крайната спирка, гара или пристанище, да се пренесем от едно място на друго.

Едва ли не да се "изнесем" от България. Изящно изписаните охлюви, които се появиха в края на миналата година на централни публични места в София, олицетворяваха със съответната доза ирония и самоумиление точно това масово разпространено виждане за "нашия път към Европа".

Ключовата поправка в българската конституция не е отмяната на забраната за закупуване на земя от чужденци (след договорения в хода на преговорите седемгодишен преходен период), а новата точка 9 към чл. 85, ал.1:

"т. 9. предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция." (самият член 85, ал. 1 гласи: "Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които...")

Всички останали поправки са функция от тази лаконична т. 9, която почти не се споменава в коментарите около приемането на конституционните поправки, а още по-рядко се дискутира. Но същността на тази точка е онова, което прави Европейския съюз нещо различно от международна организация - сливането на националните суверенитети в определени области, договорени между държавите членки. На практика това означава релативиране на представите за национални интереси, суверенитет и тяхното отстояване. Сливането на националните суверенитети в името на общи цели е отличителната характеристика на най-ранния предшественик на днешния Европейски съюз - Европейската общност за въглища и стомана.

Цялата история на Европейския съюз може да бъде разказана като процес на постепенно разширяване на областите, в които държавите членки решават да упражняват съвместно своя суверенитет. Разбира се, тъй като това засяга същността на националните държави, в много области държавите членки продължават да си сътрудничат според утвърдените форми на международно сътрудничество, запазвайки своя суверенитет. Независимо от това Европейският съюз е до голяма степен съюз от постнационални, а не от национални държави в смисъла на понятието от XIX век. Онези, които не възприемат идеята за сливане на суверенитет, говорят по-скоро за предаване или преотстъпване на суверенитет, като с това вече изразяват до голяма степен отношението и вътрешната си съпротива срещу подобно развитие.

В България са водени много дискусии около конституционното регламентиране на съвместното упражняване на суверенитет във връзка с членството в ЕС, но предимно в тесните и затворени общности на специалистите. Обществен дебат по въпроса не е имало и повече от ясно е, че политиците нямат особено желание да го инициират. Именно за това изпадаме в абсурдната ситуация - принципът за сливане на суверенитет се прокарва тихомълком в конституцията, а се водят широки дискусии около неговото конкретно приложение като нещо самостоятелно, с мощно експлоатиране на традиционната риторика за защита на националните интереси. Когато политиците се държат така все едно че не са приели принципа за споделен суверенитет, не можем да се сърдим на обикновените граждани, които на практика се борят за стария абсолютен суверенитет във всеки един момент, в който имат чувството, че той им се отнема.

Въпросът за приемането на принципа на споделения суверенитет би могъл да бъде въпрос за подлагане на референдум. Това е имплицитният въпрос в референдумите, които се провеждат редовно в Дания и Ирландия, и необходимостта от тези референдуми е заложена конституционно. Това, което се случи в България обаче, ни изправя в коренно различна ситуация. Поправките в конституцията бяха направени в последния възможен момент преди подписване на договора за присъединяване. Причините са комплексни - липсата на политическа воля в парламента, твърдата и незащитима позиция на президента Първанов да не се избързва, а да се изчака приемането на новата Конституция за Европа, решението на Конституционния съд от 10 април 2003 г., което създаде основания за дискусии доколко промените биха могли да се извършат от обикновено Народно събрание, съответно за лансиране на идеята за свикване на Велико народно събрание.

Чак с решението на Конституционния съд от 5 юли 2004 г. (след като той бе съответно сезиран от президента Първанов през април 2004 г.) се отвори възможност за извършване на промените от обикновено Народно събрание. Решението на Конституционния съд от своя страна омаловажи предстоящите поправки - щом за тяхното приемане не е необходимо свикване на Велико народно събрание, какво би оправдало пък провеждане на референдум?

Разбира се, предвид на оставащите по-малко от два месеца до подписването на договора за присъединяване, би било абсурдно да се предложи референдум за приемането на поправките в конституцията, т.е. на референдум, който би подкрепил принципите, върху които е изграден Европейският съюз, след съответната просветителска кампания. Нашата северна съседка Румъния, която в България редовно се представя и мисли като изоставаща от нас, извървя този път обаче още през 2003 г. Тогава бяха направени съответните промени в конституцията и одобрени на референдум, протекъл под призива "Да - на конституцията, да - на Европа". (Отделен въпрос е, че референдумът в Румъния се изроди във фарс и бе силно критикуван за нередности и недемократичност.)

И така промените в българската конституция са факт. В тях никъде не се предвижда ратифицирането на договори, които прехвърлят правомощия на Европейския съюз, да става след провеждане на референдум. Фиксирано е обаче изискването за квалифицирано мнозинство в Народното събрание. Тази постановка също не предполага провеждане на референдум, защото би олекотила евентуалния народен вот.

При тези обстоятелства референдум за договора за присъединяване след неговото ратифициране от Народното събрание би било израз не на пряка демокрация, а на симулиране на демокрация, дори цинизъм. След приемането на принципите на Европейския съюз посредством поправките в конституцията от народните представители не би било почтено гражданите да поемат отговорността за конкретното приложение на тези принципи, за които никой не ги е питал. Тяхното евентуално отхвърляне, колкото и невероятно да е то, е абсурдно дори като хипотеза, защото би поставило България в положение, при което външното впечатление би било за страна, която приема Европейския съюз, но не приема правилата му.

Отлагането на евентуален референдум за след половин или цяла година би лишило този референдум напълно от конституционното му измерение - един от основните аргументи на поддръжниците на идеята. Обвръзката с конкретните договорености също става все по-съмнителна с всеки изминал ден - провеждане на допитване с акцент върху конкретните договорености година и половина или дори две след постигането на тези договорености е доста абсурдно.

Ако се върнем към приетите промени в конституцията и метафорично изразената благодарност към всички, "които поддържаха плавния ход на българския кораб към водите на европейското пристанище" (изявление на председателя на парламентарната група на НДСВ Станимир Илчев), неустоимо е изкушението да преобърнем метафората: членството на България в Европейския съюз не е само плавно влизане на българския кораб в европейското пристанище. В не по-малка степен то е влизане на европейски кораби в български води, превръщането ни в част от едно голямо европейско пристанище, което функционира според утвърдени вече европейски правила. Времето за референдум, на който българските граждани биха могли да дадат осъзнатото си и информирано съгласие за тази много съществена промяна, отмина с приемане на поправките в конституцията, които ще доведат в много кратки срокове до подписване и ратифициране на договора за присъединяване. Независимо от това политиците трябва да сложат

край на опростеното говорене за Европейския съюз и да не се спасяват от темата за влизането на европейски кораби в български води с общи фрази, че членството означава както права, така и задължения.