Има нещо дълбоко объркано в публичното политическо говорене днес. Ако приемем, че развитието на ораторското изкуство е изначално свързано с идеята да накараш опонента си да се вслуша и да възприеме твоите аргументи независимо на каква позиция е бил в началото, то очевидно е, че сега това може да бъде само едно идеално и вероятно наивно пожелание.

В този смисъл думите като че ли изразходваха своето съдържание, нещо повече - словото се превърна в илюзия. Това само по себе си е страшно, а в изкуството на политиката е и цинично (естествено е, че то не се изчерпва единствено със словото).

Може би това обезсмисляне е въобще едно от следствията на непрестанно разпадащата се, но все така налична и неназовима в последващите си съдържания и прояви постмодерност. То обаче изобщо не може да бъде успокояващо. Точно обратното. Ако знаем, че е така, и сме съгласни, че не бива да е така, тогава… какво?

Докато траеха дебатите по избора на новия председател на Народното събрание и съответно на новите структурни и персонални промени в Министерския съвет, докато се изтъкваха различните аргументи за и против кандидатурата на мнозинството, беше пределно ясно - както и в много други случаи и в други парламенти - че каквото и да се каже, каквато и майсторска риторика да се приложи, предварително решеното ще се осъществи и народните представители от мнозинството ще гласуват предложеното.

То си пролича и по незаинтересуваните им, дори иронични физиономии по време на едно или друго изказване днес. Тогава, питам аз, какво е значението на публичните дебати, щом те не водят към (пре)осмислено действие, а само запълват времето до автоматичното легитимиране на вече предвиденото - все пак, както беше писал Плиний Млади: “По-добре е да се отдадеш на безделие, отколкото на празноделие.” Тъй или инак чисто празноделие е публичната реч в този контекст.

Словоблудство. Къде е смисълът изобщо от политическото говорене? Ще каже някой, че значението на дебатите е политическо в един протяжен предизборен срок. Ще каже, че така хората си съставят мнение за позициите на политическите сили и съответно решават за коя да гласуват или да не гласуват. Добре, но политическото време се различава от физическото. В един общ план политическото време е “екзистенциално” време и е цинично да бъде полагано еднозначно в рамките на мандатността, в рамките на правната конструкция.

Изглежда, това е една от причините голяма част от нас - потенциалните избиратели, да не желаем и да се отвращаваме даже от гласуването. При това положение или трябва веднъж завинаги да се спре политическата спекулация с “моралния акт” на гражданския вот, или пък този граждански вот да бъде a priori припознат от партиите като морално задължение. Лично аз съм песимист за второто, защото демагогията лесно се маскира като нравствена. Единственото, което ми хрумва сега, макар и да отчитам, че е палиативно, тъй като по тази логика ще трябва да отречем медиите като цяло, е молбата каквито и да било дебати в Народното събрание да не се излъчват пряко по БНР и БНТ, защото това само по себе си ни подлъгва да вярваме, че политическата реч е и политически акт без значение дали ги гледаме или не; дали ги слушаме или не. А тази вяра, както се разбра, е суетна, тоест опасна. Корумпира екзистенциалното ни време.