Образованието отново се загуби
Донякъде оправдание за това е фактът, че образованието в никоя държава не спада към изисканите политически ресори като финансите или външните работи например. Въпреки това всеки разумен партиен лидер не забравя колко много гласове зависят от този сектор, който е по-голям от отбраната или полицията. Азбучна истина за всеки съвременен политик е, че колкото и да не му е кеф, той трябва да казва, че здравеопазването и образованието са негови безусловни приоритети. Затова Тони Блеър, хитър британски министър-председател, постоянно повтаря, че образованието за него е най-важното нещо. Въпреки че не е.
Държавата плаща за образование около 5% от брутния вътрешен продукт, или около 12% от бюджета. Като се прибавят недържавните разходи за образование, сумата ще нарасне вероятно двойно. Голяма част от частните разходи зависят от държавните регулации. За частните уроци например Министерството на финансите твърди, че българинът харчи 600 милиона лева на година. Не е известно как точно са стигнали там до тази сума, но на всички е известно, че разходът е огромен. Тези уроци в голяма степен компенсират недостатъците на държавното образование и са насочени към стандарти, които - пряко или непряко - държавата налага. Защо тогава политическите партии в борбата за народния глас не казват: „Българино (или турчино, или циганино), дай ни властта и ние ще ти осигурим по-добра образователна стока за стотиците милиони и дори милиарди левове, които ти хвърляш за своето и на децата си образование!"
Партиите мълчат, мълчат и избирателите. Работата е там, че мълчанието на избирателите има лош резултат на изборите. Сега правителството иска да привлече народа към урните с томбола. Вместо томбола правителството и останалите партии биха могли да предложат смислена образователна политика. Тогава хората биха гласували. Такова нещо обаче няма.
В нашумелия "Гласоводител" например има само два въпроса за образование и двата са периферни - за издръжката на учениците и за кифлите. Няма нищо за качеството на образованието, за управлението му или за структурната му реформа. Това не е вина на "Гласоводителя", той много добре си отразява нещата, които според партиите са приоритет - например „да се отнемат ли имотите на Симеон" или „да се махне ли левчето, което хората плащат на участъковия лекар". Въпроса обаче „да се въведе ли независимо външно оценяване за всички степени на образование" го няма. А независимото външно оценяване ще накара поне един милиард лева да работят по различен начин. Ако този милиард е без значение, то тогава не е ли от значение дали България ще има конкурентно в Европа образование през 2007 или 2010 година? Не е ли от значение дали производителността на труда ще се качи? Не е ли от значение дали „хората ще са капиталът на България", или само планините, горите и морето ще бъдат нейният капитал (при това подложен на безразборно унищожение)?
Политическите програми подхвърлят тук и там по някоя идея. Сред тях се мярка и идеята за външно оценяване. Също сериозно внимание заслужават предложението за въвеждане на ваучерна система и идеята за финансовата самостоятелност на училищата. И трите идеи отдавна са назрели за реализация, и трите се намират в обаче в политически ембрионален стадии. Дори и да дойде на власт партия, която ги изповядва, никак не е сигурно, че тя ще е в състояние да ги реализира. Най-вероятно ще се разтича в последния момент на мандата си, ако въобще България може да се надява на правителство със стабилен пълен мандат.
БСП например е за „запазване и модернизиране на масовото образование, спасяване и развитие на науката, изкуството и културата." Какво значи това те си знаят. А вероятно и те не са съвсем наясно. Те по природа обичат да спасяват и да се борят за мир. Според тях „без инвестиране и развитие на образованието, науката, изкуството и културата България не може да оцелее утре". Толкоз. Наред с политически малограмотното приравняване на изкуство, култура, наука и образование БСП не казва нищо смислено, нищо конкретно.
От БСП може да се очаква генетична некомпетентност по всеки въпрос, но другите партии не блестят с някакви по-конкретни програмни намерения. НДСВ е разработило една „Програма за модернизация на българското образование", която изхожда от презумпцията, че децата имат нужда от компютри и нови методи на обучение и така всичко ще си дойде на мястото. На практика правителството предлага закуски и компютри и в замяна очаква дълбока електорална благодарност. Гласоподавателят най-вероятно тактично ще си замълчи по въпроса.
Българският народен съюз ще се погрижи за наркоманите. Достойно намерение, но надали достатъчно. ОДС има относително ясна и умерено агресивна (което е хубаво) програма за образованието. Те ще осигуряват „правото на модерно училище и европейско образование за всеки". Две крайно неясни категории. ДСБ пък започва програмата си с твърдението, че „ българското образование е естествената среда както за съхраняване на българската национална идентичност…" Все пак ДСБ и ОДС (колкото и да им е неприятно, че някой ги слага в един кюп) са двете партии, чиито програми показват компетентност и ангажираност с образованието. Тук обаче се появяват два въпроса: кой ти чете програми и кой гарантира тези програми.
В изборите има винаги два основни въпроса: „Какво обещават" и „Кой го обещава". Ако в програмите (поне на ОДС и ДСБ) могат да се видят частични смислени предложения, то въпросът за това кой гарантира тези предложения има един ясен отговор - никой.
Ако образованието е приоритет, или поне един от приоритетите на партиите, то тогава лидерите и първите фигури на тези партии трябва да са говорители по въпроса. Те трябва да ходят насам-натам, да прегръщат ученици и учителки, да гледат загрижено смръщените лица на професори и ректори, да играят баскетбол със студенти и да демонстрират поне политическа, ако не експертна компетентност по въпросите на образованието. Такова нещо няма.
Нито пък партиите са се загрижили за онова нещо, което най-общо може да се нарече образователна среда. Изглежда, всички се кланят на вече почти напълно провалилата се и наивна Лисабонска стратегия, която иска да превърне до 2010 Европа в най-конкурентната в света икономика, базирана на знанието. Европа отдавна е изпуснала този влак - нито един от нейните университети не фигурира сред първите 20 в света (с изключение на два английски), а в първата петица на авторитетното изследване на средното образование TIMSS няма нито една европейска страна.
Образователната среда е основен компонент на онова, което евробюрократите наричат икономика, базирана на знанието. Това знание не минава през Брюксел или Страсбург. То идва чрез множеството образователни институции. Това - сред останалото - включва музеите, читалищата и библиотеките. На никого обаче не му направи впечатление вандалското ликвидиране на военния музей в София (създаването на нов и по-голям музей не е оправдание за шиткането на по-малкия на пазара за недвижими имоти). Близо 5000 читалища и 7000 тънат в мизерия. Целият този национален комплекс от образователни центрове, който е създаван с такава мъка и много често с лични дарения, е зарязан от политическите партии, от правителство подир правителство и категоризиран като дълбоко политически безинтересен.
При тази незаинтересуваност не е странно, че половината българи искат да напуснат страната и че Азис и Софи Маринова са се кандидатирали за депутати.
Остава по-малко от месец до изборите. Дали партиите ще се съвземат поне за ден-два и ще отделят полагаемото се внимание на един от най-важните сектори, за които държавата трябва да полага специални грижи, е трудно да се каже. Сигурно е едно. Страстите около листите, коалициите, кой ще подпише поредния европейски договор, имотите на царя, кой ще е лидерът на тази или онази партия, кой стои зад кулисите, кой чии интереси представлява, няма да стихнат. При това положение избирателят ще си е съвсем прав да си стои вкъщи и да си оправя своите неща (образованието на децата си например), докато партиите си оправят техните неща.