Има такъв случай, когато човек със своята лична трагедия се обръща към другите - към онези, които по определение би трябвало да му помогнат да я разреши, да се успокои, да стане отново "нормален". Представете си такъв човек - например чието дете е умиращо или пък самият той е беден и тежко болен - защото не са малко такива хора, те просто не се явяват в "публичното пространство" наведнъж, в своята цялост. Вижте израза на очите му, на лицето, на цялата му телесност, докато внимателно, аргументирано и съчувстващо представител на съответната институция му обяснява какво може да се направи, какво не може да се направи и по каква причина то не би могло да се направи; докато му цитира правила, нормативни актове и закони. Обърнете внимание на "изгледа" на този човек в драма.

Да, той - ако не беше в това сегашно състояние, със сигурност би възприел доводите като логични и разумни. Нещо повече - ако не беше в това състояние, сигурно на свой ред би говорил разумно, убедително и логично на някой друг страдащ. Но той именно е в драма, не желае успокоителни думи, а чака действие, което веднага, сега, още тук или поне "до два-три дена" да доведе до "нормалността", до покоя, до радостта. Самият му вид сочи безпомощността му, а не надеждата му, защото той надежда вече няма, или по-точно - надеждата му е последният подслон, който той не желае да изгуби чрез изказването й. Но няма такава (извънрелигиозна) надежда, която някак самостоятелно, сама по себе си да успокоява.

Напротив, надеждата не успокоява, а тласка напред, навън, нагоре, нанякъде. Не успокоява надеждата, няма такъв закон тя, нито пък се интересува от каквито и да било закони. Нещо повече, надеждата е страдание по своята същина, надеждата - парадоксално казано - се стреми към собственото си изчезване. Затова, когато на такъв човек кажеш: "Има надежда още", ти нищо всъщност не му казваш; ти му казваш: "Живей така, както и досега." Но нали той затова е дошъл и се е доверил - за да не живее както досега; за да престане този живот и да премине в друг, в различен живот - без досегашната болка, за която се надява да престане, т.е. се надява вече да спре да се надява.

В известен смисъл, когато този човек идва със своето собствено страдание, той като че ли вече със самото това предвкусва отмирането на надеждата си; тайно може би дори и от себе си вече е изоставил надеждата. И когато му се каже: "Има надежда, не се отчайвай", той го приема като окончателен удар. И защото сега такъв човек не би могъл да говори от ума си, а от страданието си, ще се опитам аз да интерпретирам какво би отговорил, ако беше с ума си и разсъждаваше трезво.

"Да - би казал той, - аз знам, че нещата не могат да се оправят изведнъж, с магическа пръчка. Знам също, че трябва да мине известно време, че има правила и закони, които не бива да заобикаляме, защото, ако го сторим, цялото ни общество ще рухне. Знам - би казал той, - че има и други като мен, които също очакват изход за себе си, и че не може да се пренебрегне един заради друг. Всички тези неща аз разбирам. Те са логични и разумни, няма довод против тях и именно защото са логични и разумни, аз им се доверявам. Нали ако не вярвах в това, нямаше да дойда, нямаше да се надявам.

Но ето че вече съм тук, вече съм излязъл навън - из надеждата си - и съм се изправил пред вас. Пред вас, които знаете как би могло да стане, че да не страдам вече от това мое страдание. Ето, дошъл съм, а вие ми казвате - почакай малко, има и други или пък трябва време. Та нали аз знам, че има и други и че трябва време, но нима това ме е спряло да дойда. Нали ако си повтарям непрекъснато: "Има и други", "Нужно е време", няма изобщо да дойда. Тъй като с това вие ми казвате: "Ти не си по-важен от останалите", но аз знам, че не съм по-важен от останалите. Знам го дори само заради факта, че ако бях по-важен, нямаше да ми го кажете, а веднага щяхте да се заемете с решението. Но защото не съм по-важен, аз идвам тук; и защото вече не мога да страдам - идвам тук; защото вече не мога да продължавам да се надявам - идвам тук. И ми казват: "Потърпи, има надежда, не всичко е свършило."

Разберете, че за мен "всичко е свършило", че за мен надеждата е непоносимо бреме. Аз поради любовта си или поради болката си, поради безпомощността си, а не от доволство и от безразличие страдам. Нали защото страдам, се надявам и ако не страдах, нямаше и да се надявам. Не искам и не мога още да се надявам. Ето това разберете."

Приблизително такива ще бъдат словата на този човек, ако той е дошъл с ума си и говори с ума си. Пак повтарям - той не е дошъл и не говори с ума си - той е безпомощен като малко дете, но малко дете, което знае, че няма кой да го погали; което е узнало, че милувката не е предназначена за него, и е вкоравило чувствата си, тъй като единствено това вкоравяване го държи все още над земята.

Така поставен, проблемът става неразрешим. Ясно е, че няма човек, нито институция, която изведнъж, с магическа пръчка, да го разреши - да премахне причината, а следователно и страданието. Това ние всички знаем и го забравяме веднага щом се озовем в положението на гореописания страдалец. И с право го забравяме, защото страдащият човек - непоносимо (за него самия) страдащият, не се интересува, нито пък има сили да се заинтересува от житейската логика. В този смисъл така често срещаният израз "Търпи и се надявай" не бива да се превръща в лозунг.

Думите на Христос "с търпението си спасявайте душите си" (Лука 21:19) се отнасят към вече доверилите му се, но не и към онези, които го нямат. Тъй че - "които чуха това, рекоха: а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците е възможно за Бога" (Лука 18: 26-27) - въобще не е житейска логика.

А сега представете си как в злобата на днешния ден това става "житейска логика", как се оказва, че най-малкото в предизборните програми и обръщения на много политически партии - предимно леви и патриотарски, но не само - именно това е нещото, с което са призвани да се преборят. Как? Ами по марксистко-ленински - ще експроприираме експроприаторите и ще раздадем парите на "народа". Другият вариант е, както се пее в една псевдонародна песен, "България цела да е, всеки да я знае" - тоест, като всеки я узнае, тя ще разцъфти, а "народът" - за кой ли път - щастливо ще дочака утрото на светлата ера. Трудно ми е да се досетя за нещо по-възмутително от това да паразитираш върху страданията на хората и техните надежди с конюнктурна, партийно-политическа, а и финансова цел.

От своя страна анализите на различни социологически агенции, че, видите ли, поддръжниците на такива партии били предимно бедни, ниско образовани маргинали, в подтекста си съдържат идеята, че всички те сами са си виновни, защото са необразовани и неинициативни, и че не са важни - имам предвид хората, не партиите. Само че обобщенията са удобни при изчисляването на проценти и изобщо не са приложими към отделния човек, тъй че и тук, струва ми се, има нещо дълбинно аморално.

Бих се съгласил веднага и с това, че партийните програми са "обществени", а не лични, и че желанието хората да живеят по-добре и по-достойно е добро желание. Въпросът е в пропагандата, не в програмите, защото е ясно, че специално идеите на подобни политически формации (но такива елементи, както казах, има и при доста други) са изцяло непродуктивни и ако биха били реализирани, автоматично ще доведат дотам, че инфлацията от времето на Жан Виденов ще ни изглежда като райско блаженство. Въпросът е, че в пропагандата си те не ползват повече или по-малко прагматични и рационални послания, а точно обратното - заявяват всекиму поотделно: "Повярвай ни и ще се спасиш. Ще спре твоето страдание, няма да бъдеш беден, болен и заплашван. Само ни повярвай." Но това изобщо не е повседневна житейска логика, а религиозна. Те "църква" ли са, или нейно подобие, само че без Христос?

Впрочем тук е заекът - левичарите от самото си появяване на този свят експлоатират грубо християнството, без, разбира се, да имат нищо общо нито с Христос, нито с неговата църква. Още по-точно казано - те експлоатират страховете, нещастията, болките, бедността, отчаянието; паразитират върху търсенето на смисъл да живееш в свят, който за теб самия и за твоите близки е разпадащ се, изчезващ свят и целият ти живот, оказва се днес, е бил грешка. Или да попитаме "патриотите" с ирационална политика ли ще управляват, ако случайно получат тази възможност? Естествено, че не. Ще правят същите тези неща, които в момента хулят, защото в противен случай държавата ще се срине.

Причините за това са много и са доста по-сложни от едноизмерното обясняване на историческите процеси. И тук не става дума дали съвременността - такава, каквато е - харесва на мен самия, или не мога да я понасям. Тук говорим за елементарна честност. Отделният човек, към когото всички политически партии без изключение се обръщат в предизборните си клипове и в риторическите си упражнения, по тази логика именно - че му се говори "лично" - излиза, че трябва и да очаква веднага, "в близките дни" сбъдване на личните си надежди и оправяне на личните си крушения. Има ли политическа сила у нас, а и където и да било другаде, която е в състояние реално да поеме тежестта на такава "църковна" отговорност. Въпросът е риторичен, обаче, както виждаме, пропагандата свири предимно на тази струна.

Обикалянето насам-натам из градове и села преди изборите, здрависването с баби и дядовци, майтапите по съборите и "народнячеството" поне за мен са чиста проба лицемерие - и не непременно защото съответният политик е лицемерен човек, а най-малкото защото изборите не са мажоритарни. Да не говорим, че с този "личен" контекст се заличиха границите между политическа пропаганда и реклама. Само че политическото не е принадената стойност на стоката. Поне засега не е.