Основните два типа избирателна система - мажоритарен и пропорционален - се различават най-вече по това дали приемат за нормално да останат неоползотворени като мандати гласове или не. Както винаги при демокрацията, онова, което изглежда по-съвършеното решение, се оказва по-неудачното. Не случайно Декларацията за независимостта започва с думите: “Когато в хода на човешките събития стане необходимо....(к.м.)". Позоваването на човешките събития държи сметка за това, че принципите и теоретичните модели се прилагат от хора несъвършени, невинаги напълно последователни и податливи на изкушения.

Модерната демокрация (след Джеймс Медисън и американската конституция) приема за основен принцип не само доминирането на мнозинството над малцинството, но и защитата на малцинството от тази доминация. С други думи, приема, че диктатурата на един или малцина над мнозинството не е по-отвратителна от диктатурата на мнозинството над малцина, които мислят по-различен начин. Това приемане е в пряка връзка с уважението към индивида и естествените му права, произтичащи от Божията воля (1). Съществен белег на тоталитарната власт е, че по един или друг начин (сплашване и чувство за изложеност, дезинформация и промиване на мозъци) тя успява да създаде готовност у мнозинството да следва нейните схеми, т.е. диктатурата на партийната върхушка, търпяна “доброволно” от мнозинството, което вика “ура” на манифестации и участва във фалшиви избори, се превръща в диктатура на това загубило характер мнозинство над несъгласните, превърнати така в тероризирано и преследвано малцинство. Именно това прави възможно престъпните комунистически и нацистки режими да се кичат с названия като “народен”, “работнически”, а специално при комунизма - дори и “...-демократичен”.

Пропорционалната избирателна система претендира, че решава

проблема с адекватното представителство

на всички съществуващи в обществото тенденции.

Очевидно е, че мажоритарната система не постига този резултат. Нейните две основни разновидности - с балотаж и без балотаж - в различна степен предполагат част от гласоподавателите да не получат представител, за когото са гласували. В прилагания на запад от Ламанша вариант (без балотаж) от един избирателен район може да бъде избран представител, получил дори по-малко от половината гласове, стига състезаващите се кандидати (партии) да са повече от двама. Системата на балотажа по дефиниция предполага участието на повече от двама кандидати, защото иначе единият, получавайки повече от другия, би имал абсолютно мнозинство. Тя дава възможност, ако никой не получи повече от половината гласове на избирателите, между първите двама най-добре представили се кандидати да се проведе втори тур на избор (балотаж). Тя, с други думи, изхожда от идеята, че е нормално кандидатите да имат нереалистична преценка за възможностите си и да очакват да бъдат избрани без сериозни основания за това, а когато стане ясно каква е реалността, да насочат - или поне да се опитат да насочат - гласовете на онези, които са ги предпочели, към друг кандидат, за когото те не са гласували. С други думи, ако съпоставим поведението на избирателите в двата случая, балотажът просто стимулира нереалистичността. Ако съпоставим поведението на самите кандидати обаче, ясно е, че става дума за нещо повече. Вместо след реалистична преценка на възможностите си те да поемат отговорността да подтикнат своите привърженици към гласуване за политически най-близкия кандидат, те са стимулирани да пренебрегват тази близост, може би дори да воюват сурово с него на първия тур с надеждата да му отнемат гласове. Това, разбира се, е човешко и политиците, както и всички други човеци са склонни към “пожелателно мислене”, т.е. да си мислят, че ще стане онова, което им се ще. Не е полезно за нациите обаче такова мислене да бъде стимулирано. Особено когато излизат от инфантилизиращия опит на полувековно тоталитарно управление. От своя страна поканата към хората да гласуват за кандидата, когото допреди седмица сме атакували, естествено стимулира по-цинично отношение към политиката. От тази гледна точка обикновената мажоритарна система (с един тур) постига поне един безспорен ефект: блокира братоубийствените борби между сходни по-възгледи партии освен в случаите, когато самозабравили се лидери така или иначе заслужават да загубят. По-здравословно за избирателите е да минат през това еднократно разочарование, отколкото да допускат подобно поведение да се самовъзпроизвежда (както нерядко се получава, особено при пропорционална система).

 

Мажоритарният принцип

е очевидно неизбежен, когато се гласува само за един кандидат - президент на държавата или кмет на общината. Да се оспорва неговата състоятелност от гледна точка на това, че част от гласоподавателите не получават съответно представителство в едноличната институция, е очевидно нелепо. От тази гледна точка може да се приеме, че пропорционалната система представлява опит за коригиране на естествените характеристика на избора там, където се открива аритметична възможност за това.

Избор означава между две или повече възможности да оставиш една или повече неизбрани, т.е. да ги пренебрегнеш. Пропорционалната система се опитва да надмогне точно това. Става дума за хитруване, което трябва да внуши на избирателя, че може не само така или иначе, но всъщност всякак. После нека други да му мислят. Облекчаването избора на гражданите затруднява функционирането на системата, като всъщност прехвърля другиму задължението да направи финалния избор как да се управлява държавата.

Докато системата на балотажа е деморализираща повече за избирателите, пропорционалната система в най-висока степен деморализира и партиите, като може дори да ги превърне в боричкащи се зверчета, които се опитват да отмъкнат всяка по някакво парче от електората.

Очевиден факт е, че за да може да се осъществи управление (дори без да го назоваваме “стабилно”), е необходимо мнозинство. В огромния брой случаи пропорционалната система отлага въпроса за формирането на мнозинството за след изборите. Партиите следователно не са принудени да говорят за реално управление - за да могат да овладеят определена електорална ниша, те могат да си позволят всякакви екстравагантни идеи и обещания. Но дори и когато става дума за сериозни, широко подкрепяни партии, борещи се за тридесетина процента от гласовете, те отново не са длъжни да съобразяват поеманите ангажименти с реалността. Ако така или иначе ще бъдат принудени да правят коалиции, те естествено би трябвало да отстъпят от някои от ангажиментите си в името на успешното коалиране. Защо тогава да не пообещават на воля?

Очевидността на този проблем е довела до създаването на праг при повечето пропорционални системи. Това означава, че партии, получили по-малко от определен процент гласове (най-често 4% или 5%, но са познати случаи и с по-висок праг - например Турция - 10%), в национален мащаб се лишават от представителство в парламента. Т.е. пропорционалната система въвежда като правило това, което е призвана да избегне - оставането без представителство на валидно подадени гласове. Така спорът й с мажоритарната система от принципен става чисто количествен. От това принципната аргументация в полза на пропорционалната система силно страда. Този количествен аспект на нещата обаче има и човешко измерение: колкото по-безотговорно или нереалистично е поведението на партиите (до границата на предвидения праг), толкова по-голям е бонусът им от пропорционалната система. Въпросът дали това си заслужава да се поощрява в страни, които излизат от полувековно тоталитарно управление остава да виси.

Най-деморализиращо за партиите обаче е

натрапването на партийната йерархия

на избирателите. Зажаднелите за свобода нации естествено очакват техните избраници в максимална степен да се доказват отново и отново. Вместо това пропорционалната система им създава впечатлението, че група “изгладнели политици” бързо се е подредила във водеща партийна позиция и оттам нататък прави всичко по силите си, за да затрудни вътрешнопартийната и общо политическата динамика на позициите. Не може да се отрече, че в някои случаи това е и вярно. Дори и да не е обаче, самото впечатление за това е достатъчно, за да отблъсне избирателя и да го направи скептичен към политиците изобщо. Мажоритарната система принуждава кандидатите да се подлагат на риска от нова оценка от страна на избирателите при всеки избор. При това те получават толкова справедливост, колкото изобщо може да се очаква в съответния социален контекст. Но по този начин те показват нещо много важно: че наистина са подвластни на онези, които са избрани да представляват, а не са самодоволна върхушка, която стига сама на себе си. Очевидно партийните лидери, които украсяват челото на националните листи при обикновената пропорционална система (или на дългите листи при регионалната), не са подложени на споменатия риск. Това засилва у избирателите усещането за политическа безотговорност и поставя под съмнение автентичността на политическото представителство.

Докато в англосаксонската традиция мажоритарният избор е повсеместно разпространен, на изток от Ламанша съществуват твърде различни конструкции. Модерна е идеята, че трябвало да се направи максималното, за да не останат “непредставени” граждани. Съмнителната състоятелност на тази идея вече беше коментирана от гледна точка на националното законодателство. Твърде различна е обаче картината в Европейския съюз.

Европейският парламент няма задачата на националните парламенти да изгради здрава изпълнителна власт. Голяма част от законодателните функции в съюза остават у Европейския съвет (респ. Съвета на министрите). Мажоритарният принцип следователно не е така необходим и разнообразното партийно представителство на отделните страни членки добавя към колорита на съюза. Затова и възприетият национално-пропорционален принцип е допустим (като от гледна точка на съюза той е нещо като регионална пропорционална система с лек мажоритарен елемент (чрез системата "Д’Онт", приложена само по региони).

Сериозен аргумент срещу мажоритарния избор остава

рискът от възнаграждаване на популизма

и купуването на гласове, чрез които могат да бъдат “убити” разумно, респективно почтено подадени гласове. Под “популизъм” в случая се разбира предлагането на съблазнителни, нереалистични, често дори нелогични конструкции с цел печелене на симпатии, респективно гласове за партии и кандидати, които не разполагат или не желаят да обявят реалистична и разумна програма. Зад изявения популизъм най-често се крият или обикновено измамничество, или откровено антидемократични цели. Тоталитарните доктрини винаги носят силен елемент на популизъм, защото намират мишена (евреите, буржоазията, циганите, плутократите, Америка, хомосексуалистите, политиците), чието “обезвредяване” или унищожение съставлява рецептата за установяване на ред, просперитет и самочувствие за страната.

Първата заплаха е по-малко реална - ако популизмът може да пробие в достатъчно много райони, той може да пробие и в цялата страна. Дори по-вероятно е пропорционалната система да му даде повече гласове.

Интересен пример в това отношение е България от изборите през 2005 г., когато популисткото движение “Атака” благодарение на пропорционалната система успя да вкара в парламента 21 депутати, без никъде в страната да име превалиращо представяне. Мажоритарната система поне в този случай не би дала бонус на популизма. Дори и представянето на “Атака” да беше значително по-добро, за да получи чрез мажоритарен вот повече гласове, отколкото при пропорционалния, тя би трябвало да има специфично и малко вероятно разпределение по райони при могъщо присъствие в достатъчно голяма част от страната. Последното вече и само по себе си би дало на движението важна роля. Не може да се отрече обаче, че е възможна хипотеза, при която при равномерно мощно присъствие в страната и мажоритарен вот е възможна победа на опасна партия, за която все още гласуват по-малко от 50%. Шансовете обаче такава партия при спокойна обстановка (без войни или революции) да се добере до такова положение без предходно участие във властта (поне в законодателната) са малки.

В случаите на видим превес на една партия обаче мажоритарната система би могла да направи този превес още по-голям. Това обаче едва ли е повод за опасения, че мажоритарен вот може да докара тоталитарна партия във властта с по-силни позиции, отколкото би имала при пропорционалния. Мажоритарният вот по правило засилва едно достатъчно вероятно мнозинство, а както знаем от историята, всякакво мнозинство в ръцете на партия, която иска да установи тоталитарен режим, е достатъчно.

Заплахата от купуване на гласове е заплаха, свързана повече с правосъдната, отколкото с избирателната система. Опити за мотивиране на хора да гласуват чрез пари или обещания (респ. заплахи) за работата им са правени и при пропорционалната система. Всеки от тези опити е съставомерен и подлежи на наказателно преследване, а съответният мандат - на касация. Ако това не става, проблемът не е в избирателния закон, а в господството на закона изобщо, без което политическото представителство винаги се оказва опорочено.

С оглед на всичко казано дотук може да се направи изводът, че пропорционалната избирателна система, приета в повечето европейски страни и в Европейския съюз, едва ли е по-добра от мажоритарната. Запазвайки концептуалната инерция, свързана с възраженията срещу “загубването на гласове”, на места (2) се правят опити да се въведе единствено известен персонален елемент (предпочитание за лица) при гласуването за листи. Характерен пример в това отношение е избирателният закон в Германия, който дава възможност да се отчетат в значителна степен предпочитанията на тези, които биха ги заявили.

В новите демокрации (3) страхът от възможна загуба на гласове също е силен до голяма степен и в резултат на фалшивите избори през периода на комунизма. В повечето обаче

тенденцията към фрагментация на политическата система

се разраства, което дава основание да се счита, че въвеждането на мажоритарната система би спомогнало за оздравяване на политическата система изобщо. Колкото повече обаче е в ход такава фрагментация, толкова по-неприемливо изглежда за политическите лидери да поемат риска точно тяхната партия да остане извън парламента.

Мажоритарният избор от своя страна веднъж наложен би могъл да има оздравяващ ефект върху политическата система. Раздробените партии би трябвало да се опитат да надмогнат егоизма си и да се опитат да се обединят. Иначе просто няма как да влязат в парламента. Този тип натиск за обединение, разбира се, е далеч от справедливото, защото онзи, който ще добие водеща роля в него, ще е най-умелият, а това далеч невинаги е най-добрият. Партиите обаче са подложени на нещо като естествен подбор и тяхна работа е дали ще оцелеят или не. Гражданите имат правото да избират между тези, които - основателно или не - считат за способни да представляват интересите им.

Демокрацията естествено е свързана с разочарования, но предполага поне на човек да му бъде дадена възможност да разбере за каква част от тях сам си е виновен.

бележки под линия:

Статията е откъс от подготвяната за печат книга "Политическото представителство след комунизма"

1. “”...от Природата и от нейния Бог”, както гласи формулата в Декларацията за независимостта (#)

2. Изключение е Франция с гласувания през 1994 г. мажоритарен избирателен закон.

3. Този термин включва страните (засега само) от Централна и Източна Европа (Вишеградската и Вилнюската група), които а) излязоха от Съветската империя, б) заявиха желание да станат част от западния (евро-атлантическия) свят и в) станаха пълноправни членове на НАТО и са или очакват да станат членове на ЕС.