Понятието за партийна номенклатура, което въведе в употреба Милован Джилас, придоби нови измерения през последните седмици. През 90-те години у нас като номенклатура бяха определяни различни групи от хора, но така и не се намери воля да бъдат определени нито конкретните измерения на този феномен, нито реалният брой от хора, които попадат в тази категория. Всички приеха само това, че номенклатурата е един от резултатите на срастването между държавни и партийни структури. Управляващата триъгълна коалиция в България обаче внесе свой оригинален принос в умението за създаване на “хората по списък”. Доразвивайки Ленин, триъгълната коалиция доказа, че номенклатурата може да победи не само чрез една отделно взета партия, но и чрез две партии и една коалиция от типа на Коалицията “За България”.

Тоталитарното общество от съветски тип е матрично. Един и същи модел бе налаган във всички сфери, докато цялото общество не се превърна в огромно и монотонно повторение на един и същ механизъм за достъп и разпределение на властта. В този тип общество дистанциите между центъра и периферията биват умишлено поддържани като източник на мотивация и амбиция за “израстване”. Затова когато в един завод в “центъра” имаше трима заместник-директори, във всеки завод в “периферията” трябваше също да има три броя заместник-директори. По номенклатура, след като едно предприятие е завод от този тип, му се полагат трима заместници на директора. Независимо от това, че те няма какво да вършат. Или може би именно затова, защото по този начин се реализираше магическата формула, определена от Георги Марков като “Партията те направи човек”. Всъщност тази предупредително-заклинателна фраза бе повтаряна твърде често на десетки хиляди хора в България по време на т.нар. преход. Може би именно затова точно тези хора мразеха най-силно писателя, който формулира истинските причини за тяхната партийна лоялност.

След като липсваше каквато и да било икономическа логика в присъствието на поне двама от тримата заместник-директори, по Закона на Паркинсън не им оставаше нищо друго, освен да си създадат работа и на свой ред да назначат необходимата им администрация. Разбира се, че именно на тези хора разчиташе Партията-майка при реализирането на своята политика “в центъра и по места”. Именно към тях бяха отправяни партийните поръчения и именно те се ангажираха в най-голяма степен с кадруването и оценката за партийната лоялност на работещите в съответното предприятие. Те биваха “командировани” в определени предприятия или на “друга отговорна работа”, за да продължат да разрастват мъртвата тъкан в публичната администрация, а заедно с това и броя на хората, които дължаха своето израстване на лоялността си към партийните работодатели. Тази класическа фигура бе отместена от центъра на общественото внимание, а името й бе променено на партийна клиентела. Но принципът за срастване на държавата и партията се съхрани, а както виждаме днес, дори и творчески бе доразвит.

Партийните назначения в началото на всеки мандат и съпътстващите ги протести срещу партийните чистки в администрацията са част от проблема за несъстоялата се административна реформа. Равнището на компетентност и капацитетът за ефективно управление в българската администрация бяха превърни във функция от партийната лоялност. Опитът политическият кабинет да бъде разграничен от държавната администрация се провали. За да бъде съхранена независимостта на администрацията, бе необходимо главният секретар да запази партийната си неутралност. Нищо подобно не се случи. Месеци след формирането на всяко ново правителство главните секретари на министерствата и общините биваха сменяни, най-често с послушни партийни активисти, родственици или просто нови хора, които настояват Партията да превърне и тях в хора.

НДСВ внесе нов нюанс в съвременното звучене на номенклатурата. Самата партийна формация бе основана на отношенията между патрон и клиенти. Сакскобургготски бе патрон на тази формация не само чрез несъществуващото си име в нейното заглавие. Той се превърна в пряк и несменяем работодател на няколко десетки хиляди души, които в разстояние на четири години развиха всички инстинкти на партийната номенклатура. Именно затова административната реформа бе невъзможна. Вместо това министър Димитър Калчев преживя мандата си, повтаряйки магическите фрази за “едното гише”, електронното правителство и outsourcing-а. Но мандатът на Сакскобургготски бе златен век за разрастването на административния щат. След яростните закани на НДСВ за 10% съкращение в администрацията по време на предизборната кампания през 2001 г. жълтото управление практически удвои числеността на държавните служители. Затова и не беше завършена нито една съществена процедура на атестация в администрацията. Принципите на “развития социализъм” и страхът от партийните комисари в министерствата и агенциите се завърнаха с пълна сила. Може би именно затова бе толкова лесно на жълтата номенклатура да се слее с червените апаратчици и техните днешни наследници. Но практиката на жълтата номенклатура бе само прелюдия към днешната нова номенклатура.

Триъгълната коалиция по жълт маниер - с консенсус, постигна решение за квотни назначения на заместник-министри, заместник изпълнителни директори на агенции и заместник областни управители, след като разпредели титулярите на съответните постове. Квотният принцип произвежда едни и същи дефекти независимо дали става дума за представители на малцинствата в институциите или за партийно представителство в администрацията. Фалшивата представа за постигане на интеграция чрез квотен подбор продължава да генерира неравенства и конфликти. Квотният подбор формира една прослойка от хора, които отстояват собствената си необходимост и полезност чрез това, че представляват група, поставена в неравностойно положение. Въпрос на време е тази прослойка да започне да се изживява като елит. Този механизъм изгради представата за “българския етнически модел” и гарантира несменяемостта на ДПС във властта. По същия начин назначенията по партийни квоти вече формира фалшивата представа за незаменимост и несменяемост, която тепърва ще блокира плахите опити за административна реформа. Но ъгловатата геометрия на триъгълната управляваща коалиция създаде нова среда за възпроизвеждане на рефлексите на партийната номенклатура.

Основата на временния съюз между НДСВ, БСП и ДПС не е политическа, а това позволи разпределението на местата в политическите кабинети и администрацията да бъде реализирано по принципите на морския шах - играеш не само за позиция, но и за блокиране на позицията на другия. Затова около всеки министър или областен управител се появиха заместници, които взаимно трябва да се дебнат и да блокират опитите на другата част от партийната номенклатура за надмощие. НДСВ дори предложи с “консенсус” да бъдат назначавани директорите и техните заместници в структуроопределящите предприятия с държавно участие. Това е представата на НДСВ за консенсус при вземането на решения, към което с радост се присъединиха както БСП, така и ДПС. Всъщност тази игра не бе необходима на БКП, но нейните наследници усвоиха морския шах в детайли. ДПС на свой ред оцеля във властта, изцяло практикувайки същия челен опит.

Новата номенклатура е подчинена на различни партии, но в същата степен както партийната номенклатура на БКП. Новото е в това, че фалшивата симетрия, която гарантира квотния принцип на тези партийни назначения, окончателно измести функционалното значение на новите длъжности. Именно затова за пореден път бяха определени първо хората от партийните списъци, без да има каквато и да било яснота относно работата, която ще трябва да вършат. А ако Паркинсън наистина е прав, те ще имат всички необходими условия, за да си създадат допълнителна работа и да настояват за нови назначения. Какво общо има всичко това с административната реформа и повишаването на административния капацитет ? Разбира се, че нищо. Както и няма никаква връзка между изпълнението на поетите от България ангажименти към Европейския съюз и тяхното изпълнение в областта на публичната администрация. Но целта на новите партии майки ще бъде изпълнена - все повече хора ще бъдат жизнено заинтересувани от оцеляването си във властта, а оттам и до запазването на Тройния съюз.

Партийната “длъжностна характеристика” на новата номенклатура включва като задължително условие неутрализирането на опитите на останалите “хора по списък” да влияят върху взимането на решение. Затова навсякъде освен министър партиите си запазиха и по един заместник-министърски пост. Взаимното дебнене и изчакване на “консенсуса” ще забавят още повече ритъма, в който крета българската публична администрация. Достигането до решение, а още повече до неговото практическо приложение ще преминава през все повече “съгласувателни процедури”, докато изгуби смисъл. Така ще бъде постигната мечтата на жълтото управление за “заспалото царство”, в което всяко нещо се случва едва тогава “когато му дойде времето”. Но веднъж постигнато, “заспалото царство” трудно излиза от транса на симетрията и фалшивия консенсус. Новата номенклатура бързо се адаптира към съществуващите условия и дървения език на европейската бюрокрация. Нейната способност за мимикрия на промени ще нараства. Колкото по-дълго бъде съхранена триъгълната коалиция, толкова по-вероятно е този модел да се установи трайно в полето на публичната администрация. Всички приказки за динамични реформи и незабавни промени вече започват да избледняват на фона на трупащата самоувереност нова номенклатура. А това отпраща България в периферията на Европа с много по-голяма сигурност, отколкото политическата екзотика или радикалният национал-популизъм.

Ефективната публична администрация не може да бъде зависима от една или повече управляващи партийни формации. Това е минимално необходимото условие за ефективна държава, а точно на това поле от мъчителната европеизация на България днес се разиграва поредната партия партиен морски шах. Обрастването на всяко ведомство с нови и нови структури е неделима част от симптомите на “заспалото царство”, както и на страните от т.нар. трети свят. Този процес задълбочава корумпираността на самата представа за държава, политика и власт. Ориентализмът и културният провинциализъм на партийната номенклатура у нас се превръщат в част от най-сериозните рискове пред евро-атлантическата интеграция на България.