Не знам дали вече някой си спомня, но преди парламентарните избори за дълъг период общинският съвет на София сякаш беше иззел ролята на депутатите и там течеше основният политически дебат. Това частично се предопределяше от скандалите, които тресяха местната власт - делата срещу Софиянски, разкритията около Общинска банка и "Софийски имоти", площадките за отпадъци и пр. Имаше и по-дълбока причина: политиците от "националния отбор" интуитивно усещаха, че колкото по-малко попадат в центъра на обществения интерес, толкова по-голям е шансът им да се възпроизведат на изборите. И вакуумът от само себе си се запълваше от градския парламент...

 

Изместването на политиката

от пл. "Народно събрание" към ул. "Московска” беше сигурен симптом за задаващата се тежка криза на партийните идентичности и логично диктуваше дневния ред на медиите. Тогава те изпълняваха своя дълг към аудиторията, защото пряко или индиректно я предупреждаваха, че нещо се случва в държавата, че авторитетите й са разклатени и са необходими радикални трансформации.

Сега, шест месеца или година по-късно, медиите правят същото, но ефектът е съвсем различен. Те отново, във връзка с предстоящите кметски избори, са втренчени в местната софийска власт: отвсякъде те гледат и отвсякъде ти говорят кандидати за градоначалник, "медийният дебит" на кампанията, още преди да започне, надвишаваше този на кампаниите за президент или парламент. Като че ли залогът не е по-малко от половин мандат. Като че ли предварително не е ясно, че за толкова време и при толкова наследени проблеми няма как да се реализират нови идеи, ако въобще някой ги има. Като че ли

посланията, които се въртят

от сутрин до вечер, са разнообразни и в развитие.

Всъщност посланията могат да се разположат в три концентрични кръга около ангажиментите на бъдещия кмет. Първият е най-близко до тях и включва всекидневните грижи - боклуците, транспорта, дупките, кучетата... Вън от персоналните заяждания тук риторическият ентусиазъм е най-нисък. Желанието на избирателя да чуе ясни отговори е обратно пропорционално на шанса да ги получи, защото кандидатите неизбежно затъват в специализирана тематика, при това обрасла с противоречия, интереси и институционални вражди. Накрая се стига до царското: Вервайте ми! Ако спечеля, ще видите.

Вторият кръг е на критическите послания, насочени срещу корупционното "преди", наричано за краткост

модела "Софиянски"

Ентусиазмът е по-голям, защото предизборната игра тръгва и "горещият картоф" се прехвърля от ръка в ръка. Най-много се опари Минко Герджиков, назначен през 2003 от самия Софиянски за заместник-кмет. На Светослав Гаврийски също не му е лесно, защото моделът е създаден тъкмо по времето на подкрепящия го Костов. Татяна Дончева увеличи "моделиерите" с още двама - Антоан Николов и Любомир Павлов, за да атакува Бойко Борисов, като свърза пиара му (Мирослав Боршош) с Николов. Генералът, за да й го върне, припомни, че в общинския съвет винаги е имало представители на нейната партия (БСП), които мълчаливо са участвали. От силните играчи се измъква само Милен Велчев. Върху него обаче пада друг упрек, все по темата "къде отиват и откъде идват парите на столицата": в качеството му на финансов министър (чрез данък общ доход) той значително орязва бюджета на София в сравнение с повечето общини.

Колкото и да е мамещо,

разобличаването на далаверите

и далавераджиите във "високите етажи" на града (засега поне негов фаворит е Дончева) си остава упражнение по красноречие. Липсва му конкретност (на имена, сделки и суми), пък и трудно би могло да си я набави, без да падне в "подземните етажи" на обществото. А там, когато не плащат, бият и стрелят. Или най-малкото кампанията трябва да се превърне в поредица от съдебни дела, което впрочем е валидно за всяка предизборна компания в ситуация на преход. Но, както се казва, живеем в демокрация, има разделение на властите...

Третият кръг е на политическите послания (в текст и преди всичко в контекст), където са съсредоточени

ентусиазмът и интригата

Тя обаче се различава от познатите ни досега, защото кандидатите, вместо да разчитат на партийна подкрепа, се измъкват от нея, повече или по-малко стоят встрани.

Бойко Борисов влезе в кметската надпревара, за да се заяви като самотен герой, който не иска вече да бъде бодигард на политически тела. Харизмата на Татяна Дончева е продукт на партийно дисиденство вляво - дотолкова, че когато дясното "губеше ума и дума", тъкмо тя изричаше "на глас" позициите му. Милен Велчев, след като беше споменаван като бъдещ премиер, въобще отпадна от преговорите на НДСВ за правителство и сега се включва в борбата за кмет с някакво меланхолично оскърбление. Партията сякаш му отвръща със същото, като се има предвид колко късно издигна кандидатурата му и така "по условие" го постави в позицията на догонващ. И СДС издигна Минко Герджиков донякъде двусмислено, настоявайки не на идейната си свързаност с него, а на експертната му независимост, включително и от самия СДС. Генеалогията на кандидатурата му е в перипетиите на дясното, което все по-трудно произвежда нови политически персонификации на каквото и да е ниво. В тази схема е и подкрепата на Светослав Гаврийски от ДСБ - категоричността, с която те го лансираха, бе не толкова заради общата им политическа биография, колкото за назидание на другите десни.

Така партиите хем не вадят (защото не могат или защото не искат) предани бойци, хем не се отказват от тях. Получава се следната картина: отпред са фигури с относително отчетливи индивидуални черти (в плановете на мачизма, критицизма или експертността), а зад тях

срамежливо надничат партийни субекти

изпълнени с доволно очакване. Защото, както и да завършат изборите, те вкупом печелят - кандидатите са оставени на “собствен ход” (с персонални ресурси) да върнат загубеното доверие в политическото говорене, а оттам и към политическата класа.

Сякаш нищо не се е случило... Сякаш управляващата коалиция не беше формирана срещу отказ от обещания и принципи в невиждани досега размери. Сякаш в парламента не влезе за пръв път партия на етническата (и не само етническата) нетолерантност, като със самото това проблематизира правото на ДПС да съществува. Сякаш десните партии, въпреки че преходът е десен, не изтощиха докрай електоралната си подкрепа. Сякаш наличната политическа гарнитура не бе загубила основното си качество в представителните демокрации - да представлява някой друг освен себе си.

Шумната и до голяма степен

тавтологична панорама

в радиото, телевизията и вестниците на софийските избори за кмет неволно се превръща в негласно реабилитиране на политическата класа в България. И то в режим на медийна симулация. Какво друго може да се каже, освен да се цитира един объркан премиер от началото на прехода: За Бога, братя, не отразявайте! Или поне го правете само в мащаба на едни местни избори, каквито текат и в други градове. Или поне намерете коментарна дистанция, от която да личи разликата между градската прагматика и политическата игра. Иначе ще тегне подозрението, че класата, която загуби доверие на парламентарните избори, не е политическа, а политико-медийна.