“Искам да ме погребат в родината.” “Героите, паднали за свободата на родината.” Два словесни фрагмента, с които толкова сме свикнали, че сякаш не ги чуваме истински. Но защо ли родината толкова често се мисли като място, във и за което се умира?

* * *

Два български трикольора на Асеновата крепост: единият в подножието, другият на върха. Питам тамошния специалист историк какво обозначават. “Как какво?” - чуди се на въпроса ми той. “Това, че сме в България, а не в Турция примерно.” Но мигар има опасност някой да се обърка?

* * *

От ниския поглед на детето светът се състои от тревички, буболечки, плочките на тротоара, пословичните прашинки в слънчевия лъч. За все още непритъпените сетива на детето светът освен това е миризма на мляко с какао или на прана черга, вкусът на първата ягода, камбаните на “Св. Александър Невски”. Тъкмо тези сетивни възприятия в хода на годините сглобяват в съзнанието представата за родина. Излиза, че родината е синоним на детството. Че всъщност тя е миналото (там са и героите с великите им дела), а настоящето с всекидневните си проблеми, със стреса, грижите и недоволството не заслужава този луксозен етикет. Родината като време, а не като място. Включително и като бъдеще време, когато ще те погребат в земята й.

* * *

Родината като място. „Родината е там, където ни е добре,” гласи латинската сентенция. “Хубаво е там, където нас ни няма”, репликира през ХХ век Станислав Лем. Но колко голямо може да е “мястото”, което припознаваме като родина? Една къща на село? Една квартална уличка? Родният град? Държавата? Европа? Млечният път?

* * *

“Държава” и “родина” не са синоними, те не са взаимозаменяеми. Човек не обича държавата си, той спазва законите й. На въпроса обича ли Германия един новоизбран германски президент преди повече от 40 години отговори: “Аз обичам жена си.” Конституционните патриоти участват в една голяма общност от съграждани, които признават обществения договор с държавата и се придържат към нормите му, без задължително да се обичат помежду си или да изпитват някакъв сантимент към държавната територия. Към държавната територия ги привързват единствено архаичните въжета на гражданството, паспортът и военната повинност. Когато издава паспорти и когато строи казарми, държавата обича да се преструва на родина. “Започне ли една държава да се нарича отечество, значи се готви да убива,” казва Фридрих Дюренмат.

* * *

За мнозинството българи, живеещи трайно извън страната, родината е още саламуреното сирене, киселото зеле, ракията, лютеницата, корите за баница. Нима има нещо лошо в това родолюбие? “Искаме да побием и конски опашки, но трудно се намират”, каза още човекът от Асеновата крепост.

---------

*Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свобода", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свобода". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.

[email protected]