Малка Америка?

Малка Америка?

Наскоро известният британски историк Тони Джуд цитира “един български социолог” (предполагам, че става дума за Иван Кръстев), който нарекъл източноевропейските държави “малки Америки”. В тази метафора отеква както подкрепата за войната в Ирак, така и хипотетичното свободолюбие на бившите съветски сателити. Въпросните държави (включително и България), които вече членуват или скоро ще бъдат приети в ЕС, сякаш намериха себе си в определението на Доналд Ръмсфелд “нова Европа”: европейци - да, но свободни от оковите на консенсуалната, хрисима и социално ориентирана политическа култура на континента. Независимо от словесното жонгльорство обаче жилаво остава подозрението, че си имаме работа с лек случай на ценностно-географска шизофрения.

Специално в България синдромът “малка Америка” не успява да го докара дори до лека шизофрения. Американските мераци (местният вариант на American dream) в повечето случаи са по български прагматични: зелена карта, студентска бригада в САЩ, молитвена закуска с президента, военни бази. Тоест в България сякаш никой не противопоставя европейската ориентация, от една страна, и дружелюбността към единствената велика сила, от друга. Но това е само на пръв поглед, защото иначе в страната видимо протичат хаотични процеси на американизация. Най-безобидният й аспект са масовата култура и така нареченият светски живот с всичките им сапунени опери, шоута, папийонки, пайети, връчване на саби и прочие. По-нататък идва ритуалният патриотизъм с националните флагове, забучени с повод и без повод по жилищни сгради, крепости, манастири и офиси. Но и това не е страшно, макар че кара доста европейци да повдигат вежди в недоумение. Отварянето на ножицата между бедните и богатите, окастрената социална система и задъханата пазарна конкуренция също доста напомнят за САЩ, нищо, че причините, са не от подражателен, а от икономически характер. Така стигаме до истински сериозните проблеми, например организираната престъпност или надигащия се разисъм - явления, чиито агенти откровено копират исторически мостри от САЩ. А упоритите подозрения, че български власти са сътрудничили с тайните служби на САЩ в незаконни трансфери и разпити на предполагаеми терористи, пряко кореспондират с все още доста нецивилизованото отношение към арестантите и затворниците в самата България.

От 1 януари българските власти възнамеряват да въведат още по-строга адресна регистрация за чужденците, влизащи в България. Тази мярка, която явно се вписва в обявената от Вашингтон война срещу тероризма, вече наистина може да отдалечи страната от ЕС. Не само защото ще отблъсне навярно хиляди потенциални туристи, но и със сигнала, който подава към гражданите вътре в България. За съжаление част от общественото мнение (особено в българските електронни форуми) очевидно няма никакъв проблем с описаните тенденции, дори напротив. Остава само да се надяваме, че политиката няма намерение да усвоява инфантилното говорене “САЩ срещу Европа”. Защото на България й трябва добрият исторически опит както отсам, така и оттатък океана.

Александър Андреев е журналист, преводач и писател. В периода 2008-22022 е ръководител на българската редакция на "Дойче веле" в Кьолн и Бон. Автор е на книгите "Степени на свобода", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свобода", съавтор на още 4 книги. Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат и др. Има журналистически публикации на повече от 12 езика в медии по цял свят. Носител на голямата журналистическа награда "Робер Шуман" на Европейската комисия за България през 2008 година. Член е на Европейския преводачески колегиум в Щрален (Германия), на Европейската академия за изследване на живота, интеграцията и гражданското общество EALIZ (Австрия), съпредседвтел на германското дружеството за Югоизточна Европа, секция Кьолн-Бон.