В съвременния глобален свят конкурентността на една нация, както и качеството на живот на нейните граждани, а и на бъдещите поколения зависи не само от частния сектор, но и от нивото на публичните услуги. Именно качествените публични услуги, а не само ниската данъчна тежест, както твърдят крайните утописти либертарианци, са това, от което зависят и инвестициите, и новите работни места, и по-високите доходи. Ако ниските данъци и осигуровки бяха водещият фактор, отдавна в САЩ и целия ЕС не би останала нито една компания - всички щяха да са в третия свят, където данъците могат да бъдат и нулеви. Да, ама не. Просто защото, след като теглят чертата, представителите на бизнеса преценяват, че това, което са получили от държавата под формата на сигурност, стабилна среда за бизнес, справедливо и еднакво прилагане на правилата за всички, осигуряване на добре обучена работна ръка и т.н., струва повече от платените данъци и осигуровки.

Всъщност това обяснява и защо, въпреки че данъчната ни тежест е сред по-скоро ниските за ЕС, повечето българи смятат, че тя е необосновано висока. И са прави посвоему - просто те

не получават в замяна адекватни публични услуги

и са принудени да плащат втори път за същите неща - този път на ръка. Дали ако обаче, както призовават нашите хардлиберали, данъците се намалят на 10 или на 5%, те ще се струват поносими, ако в замяна пак не се получава нищо?

За последните петнадесет години България успя да измине само половината от пътя си към изграждане на нормално функционираща държавност. И то по-лесната половина - държавата да се освободи от несвойствените си функции в икономиката най-вече посредством процеса на приватизация. Остава обаче втората и по-трудна част от реформата - изграждането на нов публичен сектор, чрез който да се предоставят адекватни публични услуги на приемлива за обществото цена. А качеството на тези услуги се е влошило драстично дори в сравнение със социалистическия период.

В образованието например, което винаги е било повод за гордост на българите, около 100 хил. ученици от общо около по-малко от един милион изобщо не ходят на училище, а и резултатите на завършващите се влошават с всяка изминала година. Организацията обаче си остава непроменена въпреки тези ужасяващи резултати - учениците продължават да се обучават по остарели методи, по учебници, които и учителите им не разбират, а резултатът е абсолютно неизвестен, защото няма външна система за оценяване.

Здравеопазването пък е подчинено на

характерните предимно за третия свят кешови разплащания

на пациентите и достъпът до качествени медицински услуги е свързан не с плащането на данъци, а с дебелината на портфейла. Съдебната система е стигнала такова равнище, че каквото и лошо да се каже за нея, все ще е вярно, а при различните административни регулатори ситуацията в никакъв случай не е по-добра. Обслужването по електронен път или поне „на едно гише” засега си остава само смела мечта най-вече заради консерватизма и откровеното нежелание на администрацията да го прилага, а корупцията е на африканско ниво. При всички тези факти това, че има граждани, които си плащат данъците, се дължи само на страха от репресии, но не и на вътрешното убеждение, че получават нещо в замяна.

Първата част от реформата беше сравнително по-лесна - продаваш (под натиск отвън) БТК или ДСК, намираш й нов собственик, независимо дали добър или лош, и после той си носи отговорността как ще направи компанията по-ефективна. За публичния сектор обаче за съжаление няма кой друг да поеме управлението в свои ръце и се налага политиците да бъркат сами в огъня. А за последните петнадесет години те доказаха, че не обичат да пипат нещо, което като начало ще им донесе само негативи, а позитивната промяна (ако дойде) ще е извън рамките на мандата. Затова в България дори не се полага усилие да се предлага политика за реформи - защо да се измислят неща, които няма да се случат.

Много по-просто е да се намалят данъците

хем на електората ще му хареса, хем е лесно - просто се записва ново число в съответния закон.

Едва ли има нормален гражданин и данъкоплатец, който да се обяви против намаляването на данъците. Когато обаче това се използва от политиците като оправдание за лошото качество на публичните услуги и липсата на реформи, има проблем. Тривиалната максима, че един индивид или компания знае най-добре как да похрачи парите си ефективно, е вярна, но само донякъде. Дори по чисто икономически причини едва ли е много ефективно например всеки индивидуално да търси и да си плаща за сигурността си например или за справедливо и еднозначно прилагане на правилата - нещо, което макар и неофициално, се случва при нас. И когато освен плащането на данъци дадена компания е принудена да плаща и „данък справедливост” под формата на рушвет на някой чиновник или представител на съдебната система, това със сигурност я прави по-малко конкурентна спрямо компаниите от „нормалния свят”, където за това се плаща само веднъж.

Същата констатация важи с пълна сила за образованието и здравеопазването. Според изследвания на различни институции и за двата сектора освен отпусканите от държавата около 4-5% от БВП те поглъщат поне още толкова под формата на нерегламентирани плащания от ползвателите на услуги. А когато плащаш над 8% от БВП за нещо, за което другите плащат 5-6%,

и на всичкото отгоре получаваш продукт със съмнително качество

това е много далеч от ефективността. Много по-разумно е например за целта да се харчат 5 или 6%, но това да става ефективно и прозрачно въз основата на ясни правила, а не според усмотрението на този или онзи чиновник.

Реформата в публичния сектор не само че е належаща, но е закъсняла с поне 10 години. И вината за това е на един друг нереформиран сектор - политическия. За последните десет години нито една партия - управляваща или опозиционна, не е представила сериозна визия как смята да реформира публичния сектор. Нещо повече - за всички управляващи без изключение е било по-важно да имат „своя”, отколкото ефективна администрация. Затова и всяко управление започва с червена, синя, жълта и т.н. метла и наместване на „нашите хора” начело. А една реформа с цел по-висока ефективност със сигурност би намалила местата за „наши” хора, а и би намалила възможността държавата в лицето на политиците да решава, да разпределя и други такива благинки. И оправданията, че няма пари за реформи, всъщност оправдават мързела и откровеното нежелание да се разваля рахатлъка. За него обаче плащаме всекидневно всички ние - гражданите и данъкоплатците в България. За съжаление за него ще плащат и следващите поколения. Освен ако не са от щастливците, които вече са влезли в Евросъюза и неговата реформирана образователна система.