По силата на българската конституция президентството е декоративна, фасадна институция. Нищо лошо, декоративни президенти има на доста места. Посткомунистическата ситуация обаче подлага българските президенти на изкушения, на които те ентусиазирано се поддават. И ако сме били критични към настоящия президент, г-н Георги Първанов, то не е било от лошо сърце, а защото неговият ентусиазъм ни е изглеждал най-голям.

1. Когато цялата политическа система е фасадна, фасадните институции акумулират неподозирана скрита власт. Публичната власт в България страда от хроничен дефицит на легитимност - дефицит, особено усилен след връщането на Симеон II и разпадането на политическото пространство. Когато от едната страна има власт без доверие, а от другата - доверие без власт, логично е да се получи някакъв обмен. Ти мен ще потупаш по рамото, аз твоите хора ще назнача еди-къде си… И т.н., и т.н. Никой от българските президенти не е устоял на изкушението да се прави на сив кардинал. Първанов просто най-сръчно успя да инструментализира своята уж чисто символна власт.

Следствията обаче не са особено приятни. За това как президентът превърна Ахмед Доган и неговия “обръч” в пожизнен коалиционен партньор се е писало и говорило достатъчно. Ще обърнем внимание на нещо друго. Понеже не само партиите, но и гражданското общество в България е слабо, президентът тихомълком иззе и пълномощията на обществото като коректив на властта. Как например се формира СЕМ, един по презумпция обществен орган? С квота от парламента и с квота от… президента. Обществото, това съм аз.

2. Понеже на думи е “държавен глава”, а на дело “говорител на обществото”, президентът неминуемо се оказва притеглен към националистическия популизъм. Говорител на едно въображаемо “национално единство”, погълнало в себе си отделните групи, съсловия, общности и т.н. Защото обществото е единно единствено на плоскостта на митовете и патриотарското дърдорене.

В България политическият дебат и без това е рехав и рахитичен, а за капак президентите, борещи се за рейтинг и бюлетини, непрекъснато го дърпат към славната българска история, към спортистите, към българската интелигентност, потентност и не знам какво си. На така очертаната сцена рано или късно се появяват още по-големи патриоти, харизматични метеори като Жорж Ганчев и Волен Сидеров. Статуквото, от което може да има всякакви недоволства, се оказва атакуемо единствено от страната на националпопулизма. Президентството задава политическия език, на който ще се изговори недоволството, така че накрая се оказваме принудени да избираме между възпитания и невъзпитания популист. И възпитаният печели, а системата се връща в първоначалното си положение.

На фона на тези изкушения заявката на Първанов за повече президентски правомощия изглежда дори разумна. По-добре ясно разписани правомощия и носене на отговорност, отколкото сива власт. Която не се отчита никому, независимо колко отчети президентът ще направи пред Народното събрание.

 

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник".