Неотдавна изказах мнението, че добрият начин да продадем Европа на българите е да представим ЕС като пазар, училище и селски събор. Каквото ЕС всъщност е.  

Естествено възниква и обратният въпрос: Как да продадем България на европейците?. Трудна работа. Първо, европейците си имат достатъчно грижи на главата, за да се втурнат да разнищват достойнствата на България. Второ, те знаят малко за нея - неща от типа, че правим вино, убиваме с чадъри и столицата ни е Букурещ. Трето, ние самите сме малко объркани по въпроса за това кое ни е най-ценното. И, четвърто, имаме си традиция на неуместни продажби. Обичаме например да говорим за Долината на розите и 1300-годишната си история, за уникалните котленски килими и райския ни черноморски бряг. И, разбира се, като неповторима подправка в тази промоционална манджа винаги добавяме несравнимата мистериозна потентност на българския мъж. Това е моделът "Балкантурист". Той се пласира добре сред съветските туристически групи и източногерманците. Проблемът е, че вече няма съветски групи и източногерманци.

 

Преди време погледът ми попадна на първата страница на вестник, който представяше новото национално лого. Първо помислих, че това е дебелашка балканска шега. На първа страница беше изобразено, простете, лайно, под което се мъдреше зеленикав надпис Bulgaria. Оказа се, че не е шега. Работата е там, че новото лого изобразява роза в цвят, който изглежда прилично единствено ако е отпечатан на висококачествена хартия под строг полиграфичен контрол. Иначе прилича на… вече казах на какво. А вестникът, който ме въведе в новия образ на България, не беше от най-качествените.

 

 

за това какво сме и как да се представим. То е не само неразумно оцветено далечно плагиатство на испанското лого на Хуан Миро, но и нелепо като идея. Що за абсурд да превърнеш розата в символ на България? Вярно, че ние и турците произвеждаме розово масло. Това е обаче единствената ни връзка с розата. Една суровина за парфюмерийната индустрия. Без самите ние да имаме парфюмерийна индустрия. Защо не сол? Малко ли солници си имаме. Или сода, минерална вода, тютюн, чакъл, пясък или нещо друго.

 

Не че няма с какво да се гордеем и на какво да се радваме. Но щом излезем на светло, все се оплитаме. Чужденецът ни смята за подозрителни, скучни и малко враждебни. Това е заради нашата притеснителност и неоправдано чувство за срам от външни хора. Вълнения, събрани в думите "срамота", "уважавам" и "обиден". Тези три думи определят нашето поведение "пред хората". В тях ще намерите и обяснението защо никой нищо не знае за България, а когато се опитаме да кажем на света нещо за нея, се получава едно л…ого.

 

Какво ще загубим и какво ще остане от България, ако се освободим от "срамотата", "обидата" и "уважението"?

 

Ще загубим например модерната си архитектура и ще ни остане традиционното строителство - копривщенската и жеравненската архитектура, традиционната селска къща, старият Пловдив, Мелник, църковното и манастирското строителство. Все неща, които интригуват не само случайно попадналия в България европеец, но и които ние ценим далеч повече от абсурдните сгради, които постоянно изникват в София, Банско и Слънчев бряг.

 

Сигурно ще загубим част от литературата си. Току-виж Вазов се оказал трето качество писател, който е положил големи усилия да европеизира българската литература, копирайки непохватно френски писатели. Ще ни остане обаче необхватното богатство на словесния ни фолклор, възрожденската ни литература, Захари Стоянов, мемоарите на първите български политици.

 

И с музиката ни нещата стоят така. Ще загубим всичките си опити да създадем европейска симфонична или поп музика, но ще ни остане уникалният автентичен музикален фолклор и виртуозните изпълнители, пръснати по света. Бистришките баби и Ибряма представят един великолепен образ на България, с който всеки българин може и да се гордее, и да се отличава от другите. Щом нагазите обаче в македонските песни, чалгата, образът избледнява и заскучава. Това може да са мелодии за някакъв тип домашна консумация, но те по нищо не се отличават от кафеникавата роза.

 

Ако надникнем в образованието, ще забележим същата закономерност. Нещата, които са уникални и интересни за нас и за пред хората, линеят. Вместо това всеки се напъва да въвежда модерни методи на образование, компютри, скоростен интернет, мултимедии и други съмнителни странности. Нали ще влизаме в Европа, трябва да сме европейци, с модерно европейско образование. Истината е, че, ако искаме да създадем някакво запомнящо се впечатление с образованието си, ще трябва да си върнем високите позиции в стандартите по математика и естествени науки, а не да натикаме всяко дете в интернет. Никой няма да се впечатли от това.

 

Един друг български феномен, който е действително модерен, действително европейски и за който в европейските страни хвърлят милиони, за да го създадат, е читалището.

 

 

След десет години, като станем баш европейци, ще започнем да хвърляме и ние милиони, за да създаваме образователни центрове за местните общности. За да не изоставаме от истинските европейци. А че тези центрове съществуват в България отпреди на някого да му е хрумвало да прави Европейски съюз, това не ни минава през ума.

 

На разни хора все им се иска олимпиада. Трябва да призная, че поне логото на кампанията за зимната олимпиада е свястно. Много по-свястно от жълтеникавата роза. Идеята за олимпиада обаче е напълно нелепа. Не знам какво стои зад първоначалния ентусиазъм за подобна кандидатура, но предполагам, че народът не се е надигнал срещу нея, защото го е срам да не се изложи пред европейците. Нали трябва да отстояваме твърдението, че от Витоша по-високо няма. Българската планина обаче няма да стане по-уникална, ако по нея се изградят писти за бобслей, които после никой няма да използва. Тя ще бъде уникална, ако се опази от подобни строителни напъни. Ние много по-успешно ще продадем България на европееца, ако кажем, че имаме прекрасни планини, в които нямаме никакво намерение да провеждаме зимни олимпиади.

 

На разни архитекти и други активисти им се иска да построят небостъргачи в София. И на други места в страната. Кого ще впечатлим с небостъргач? Германците? Англичаните? Или пък ще стъписаме нюйоркчаните. София е един прекрасен град. Но той ще загуби прелестта си, ако продължат напъните за неговото европеизиране. В София постоянно се ликвидират стари сгради, уж за да се построят модерни европейски здания. Резултатът е плачевен. София има нужда от онова, което тя така или иначе си има - още паркове, още дървета.

 

Витоша трябва да навлезе дълбоко в София, а не обратното

 

- София да пълзи безсрамно по Витоша. Ако господин генерал доктор кмета усети тази проста истина и се заинати за софийската зеленина - поколения българи ще го споменават с благодарност. Както и европейците. Така, както поколения наред ще споменават Софиянски с ужас и недоумение.

 

Ние какво ли не крием. Не искаме зеленина, не искаме животни, не щем селяндурска музика, не щем читалища и сметала, не щем селски къщи и домати в двора (десетки хиляди лондончани впрочем си гледат домати, лук и картофи в градините посред грандиозната имперска столица), не щем турцизми. От какво ли не бягаме и не се крием. Че е срамота. Защото не е европейско.

 

Като споменах турцизмите, да спомена и циганите. Как само се срамуваме от циганите си и почти толкова от турците си. Срамота, не е европейско. На някои тези малцинства може да създават проблеми, но колкото и да се превъзнасят атакаджийте по своето кафяво минало, единственото решение с малцинствата в България е съжителството, не отрицанието. И като трябва да си съжителстваме, защо да не се гордеем един с друг. Защо да не казваме - ние сме интересна страна с много етнически групи, много езици, много мелодии, много легенди. Не сме скучни. Като онова недомислено стихотворение “Език свещен на моите деди”.

 

Ето така можем да започнем да си изграждаме образа за пред Европа. С циганите. С турците. С арменците. Със спасяването на евреите. Читалищата. Манастирите. Примитивистичните икони, които са далеч от изтънчената католическа или протестантска религиозност. С ръченицата и хорото. С Ибряма, старомодното образование, което ражда световни шампиони по шах и шампиони по международните математически олимпиади. С планините, в които никога няма да правим олимпиади. С танцуващите мечки, за които ни най-малко не ни е грижа какво мислят някакви недоразумения от типа на Бриджит Бардо. В крайна сметка мечките са вековна българска фолклорна традиция (не само циганска) и когато испанците спрат борбите с бикове, тогава и ние ще помислим по въпроса за мечките. Българската селска къща също трябва да влезе в картината. И минералните извори. Можем да прибавим и тракийската археология, но без всичките глупости за древната ни държава. Просто сме случили на земя, която е археологически рай. Никой не се кланя на кувейтците, защото дедите им са заровили нефт под краката им. Светът се вълнува просто от факта, че нефтът е там. Разбира се, към този очарователен коктейл можем да добавим и малко европейски аромат. Но накрая. Това че един от най-любопитните авангардисти е нашенец (Кристо). Че първата цигулка на "Ковънт гардън" е наше момче (Васко Василев). Че България е произвела цяла плеяда оперни певци. Че друг нашенец има някакъв принос към създаването на компютъра (Джон Атанасов). Но всички тия европейски работи е редно да ги подхвърляме като любопитни дреболии, без които спокойно можем да минем. Нищо повече. В крайна сметка, ако ЕС е пазар, училище и селски събор, България може да се окаже един от най-привлекателните участници в тези три континентални инициативи. Стига да не се срамува от себе си.

--------

Юлиан Попов живее в Лондон. Работил е като съветник по въпросите на образованието за Европейската комисия, бил е стратегически съветник на ректора на Open University (най-големия британски университет), ръководил е и оценявал проекти в областта на образованието и управлението и професионалното развитие в над 20 държави в Европа, Средна Азия и Кавказ от името на множество водещи европейски организации. Въвел е дистанционното обучение в България и е един от основателите и пръв изпълнителен директор на Нов български университет. Автор е на книгата "Английска България или Швейцария на Балканите".