В края на XX век изглеждаше, че Латинска Америка най-накрая се е отърсила от репутацията си на място, където господстват военни диктатури. Демократичната вълна, помела региона в началото на 70-те години, изглеждаше непобедима. Проучванията на общественото мнение в региона показваха растяща подкрепа на демокрацията, а климатът изглеждаше неблагоприятен за диктатори.

Тогава се появи Уго Чавес, избран за президент на Венецуела през декември 1998 г. Шест години преди това подполковник Чавес беше направил опит за преврат. След като от преврата не излезе нищо, той взе властта, като спечели изборите, и вече почти 10 години управлява страната. През този период той съсредоточи властта, наплаши противниците си, наказваше журналисти, преследваше граждански организации и засили държавния контрол над икономиката. И все пак също така намери начин да върне авторитаризма на мода, ако не масово, то поне за толкова гласоподаватели, колкото са необходими, за да се спечелят изборите. А със своята пламенна антиамериканска и антинеолиберална реторика Чавес стана емблема на много от левичарите в света.

Много експерти - и, разбира се, поддръжниците на Чавес - няма да признаят, че Венецуела се е превърнала в автокрация. В крайна сметка Чавес печели гласове, често пъти с помощта на бедните. Това е характерното за режима на Чавес. Той на практика премахна разликите между автокрация и политическа конкуренция.

Освен това успехът му не е само резултат на неговата харизма или на особената ситуация в страната. Чавес възвръща модата на авторитарния режим в една демократична епоха. На изборите тази година в някои латиноамерикански държави, включително Мексико и Бразилия, формулата му за лидерство може да вдъхнови някои единомислещи лидери в региона. А международната му известност означава, че дори политическите лидери извън Латинска Америка може скоро да се опитат да му подражават.

Чавес се различава от двете други породи диктатори - непопулярния тиранин, който има малко поддръжници и трябва да прибягва до открита репресия, и удобно чувстващия се тиранин, който среща малко опозиция и може спокойно да си стои на власт. Опозицията на Чавес е прекалено силна, за да може да бъде открито репресирана, а и международните последици от такива действия ги правят невъзможни. Така че Чавес поддържа нещо подобно на демокрация, което го принуждава да надхитря опозицията. Неговата стратегия е да създава антагонизъм, вместо да налага забрани. Изборният успех на Чавес е свързан не толкова с това какво прави за бедните, колкото с това как се справя с организираната опозиция. Той откри, че наличието на една жлъчна опозиция прави концентрирането на властта по-лесно, отколкото забраняването на опозицията; с това това той пренаписа наръчника на съвременния тиранин. Ето как работи този модел:

След провалилия се през 1992 г. опит на Чавес да завземе властта с преврат той реши да участва а изборите през 1998 г. Стратегията на неговата кампания имаше една основна тема - злото, произтичащо от политическите партии. Атаките му срещу partidocracia бяха по-чести от атаките му срещу неолиберализма, а темата веднага стана в хит сред електората. Както при повечето демокрации в развиващите се страни, недоволството от съществуващите партии беше силно и широко разпространено. То обхващаше десни и леви, млади и стари, традиционно гласуващите, както и негласуващите. Антипартийната позиция на Чавес не само му помогна да спечели изборите, но и му позволява да прокара през декември 1999 г. една от най-силно антипартийните конституции сред демокрациите в Латинска Америка. Планът му да съсредоточи властта започна с добър старт.

След като си е осигурил поста, задачата на конкурентния тиранин е да поляризира политическата система. Този ход разбива политическия център и поддържа единство сред привържениците му. Намаляването на размера на политическия център е от основно значение за конкурентния тиранин. В повечето общества идеологическият център привлича голям брой поддръжници - това е проблем за амбициозните авторитарни лидери, защото умерените гласоподаватели рядко гласуват за екстремисти освен, разбира се, ако другата страна също не изгуби своята умереност.

Решението е противниците да бъдат тласнати към екстремни позиции. Обособяването на два противоположни полюса разделя центъра - умерено левите се ужасяват от десните и започват да гравитират към радикално левите и обратно. Центърът никога не изчезва напълно, но се стопява до лесно управляем размер. Сега вече нашият амбициозен тиранин има шанс да спечели повече от една трета от гласовете при всички избори, а може би дори и мнозинство.

Онези, които очакват популизмът на Чавес да принесе полза на гражданите според нуждите им, а не според политическата изгода, не разбират този тип тирания. Популизмът на Чавес е грандиозен, но и селективен. Привържениците му се радват на невероятни облаги, а отцепниците получават оскърбления.

Чавес разполага с предостатъчно ресурси, които да използва. В крайна сметка той е изпълнителен директор на една от най-могъщите компании в света, която се занимава с най-доходоносния бизнес - продава петрол на САЩ. Той прогресивно увеличава и контрола си над PDVSA. С продажби, възлизащи на 84 милиарда долара през 2005 г., PDVSA притежава петия по големина държавен петролен резерв в света и има най-големи приходи в Латинска Америка след Pemex, мексиканската държавна петролна компания. Тъй като PDVSA участва в продажби на петрол в САЩ както на едро, така и на дребно (компанията притежава CITGO, една от най-големите американски компании, която се занимава с рафиниране и търговия на петрол), тя винаги печели добре, независимо дали цената на петрола е висока или ниска.

Атаките на Чавес срещу САЩ видимо ескалираха в края на 2004 г. Той обвини САЩ в заговор с цел убийството му, разработване на план за свалянето му от власт, внедряване на шпиони в PDVSA, планиране на нападение срещу Венецуела и тероризиране на света. Критикуването на суперсилата има същата цел като антагонизирането на вътрешната опозиция. То спомага за обединяване и отвличане на вниманието на широката коалиция, която го подкрепя, като има и още едно предимство - спечелва симпатиите на международната левица.

Всички тирани се нуждаят от международна подкрепа. Много от тях се опитват да я спечелят, като се присламчват към някоя суперсила. Методът на Чавес е да се превърне в балистичен антиимпериалист. Той трябва да спаси Венецуела от бедността, милитаризма, корупцията, престъпността, петролната зависимост, монополния капитализъм и всички останали проблеми, които вълнуват международната левица. Тъй като успехите му от социално-демократичен характер са малко, той отчаяно се нуждае от нещо, с което да спечели левицата. Той играе картата на антиимпериалиста - единствената възможност, с която разполага.

Хубавото в тази политика е това, че в крайна сметка няма значение как ще реагират САЩ. Ако САЩ не обърнат внимание (както правеха малко или много преди 2004 г.), това вероятно ще означава, че Чавес печели. Ако САЩ реагират прекалено бурно, както все по-често правят в последните месеци, Чавес доказва своята теза. Амбициозни тирани, забележете: критикуването на САЩ е политика с малък риск и висока възвращаемост за получаване на подкрепа.