“Бият Паниковски!” За всички, които не са чели “Златният телец” от Илф и Петров, тази крилата фраза може да се разтълкува и така: пак бият дребния, слабия и подозрителен човечец. “Бият Паниковски!” - възгласът за съжаление често звучи и в България, когато страната или отделни нейни представители се почувстват някъде и с нещо ощетени. Чухме го на няколко пъти и през последните седмици. Нека, значи, да видим дали Паниковски наистина го бият, дали го бият справедливо и какво може да се направи срещу неправдата.

Да, британският рефер Райли на мача “Левски” - “Шалке 04” имаше поне две катастрофално неправилни отсъждания, които на практика предопределиха загубата на софиянци. Но да се вижда зад това някакъв гигантски антибългарски заговор е направо смешно. Факт е, че в международния футбол на това равнище става дума за много пари, факт е още, че международните футболни организации и функционери не са образец за независимост и некорумпираност. Ако доведем тези разсъждения докрай, наистина се оказва, че малки, слабо известни клубове без звезди не са особено желани във финалната фаза на турнирите, защото това намалява печалбите. Но нима някой ще отрече, че лошият имидж на българския клубен футбол си е домашно производство? И че отборите от малка и не особено богата Португалия например имат съвсем друга тежест в Европа?

Наскоро и българската МЕНСА (това са онези хора, които си мерят коефициента на интелигентност) се обиди на ирландския професор Лин, че класирал българите сред не толкова умните в Европа. А тъкмо хората от МЕНСА с техния висок коефициент на интелигентност трябва най-добре да знаят колко условни са такива премервания и класации. Нещо повече. Тъкмо те, вместо да се занимават с ирландския професор, би трябвало да потърсят отговор на закономерния въпрос: защо, след като са втори по интелигентност в света след гражданите на Израел, българите тъй и не я проявяват масово в подреждането на собствения си дом?

Синдромът е добре познат и българите всъщност отдавна са намерили езиковия му еквивалент: “Все някой ни е крив.” Този синдром си има и близнак: така нареченото национално самочувствие, което или ще е прекалено ниско, или ще е прекалено високо, но никога няма да е адекватно. Пък и не може да бъде адекватно, защото самочувствието възниква на базата на собствените успехи, а не в резултат от славната история, красивата природа или шампионската титла на Веселин Топалов. Да не говорим, че за да са щастливи, хората изобщо нямат нужда от национално самочувствие. Достатъчно е животът им да е добър. Е, и любимият им футболен отбор да побеждава евентуално. И понеже пак се оказахме при футбола: запалянковците на “Арсенал” - Лондон, едва ли са били потиснати от факта, че миналата седмица техният любим отбор победи “Ювентус” без нито един англичанин в състава си.