Пренаписването на законите се оказа мъчна работа. Поне по отношение на съдебната власт, където водещ е принципът "двама юристи - три мнения". На финалната права преди членството в Европейския съюз българските законодатели се изправиха пред предизвикателството спешно да се приемат поправки или да се напишат изцяло нови Наказателно-процесуален кодекс, Наказателен кодекс, Граждански процесуален кодекс, Административно-процесуален кодекс и Закон за съдебната власт. Резултатът е, че дори лаиците запомниха наизуст абревиатурите НПК, НК, ГПК, АПК и ЗСВ. Що се отнася до професионалистите, те са разделени на две - половината яростно ги критикуват, останалите ги защитават. Към тези противоречия се прибавя и силният политически елемент, който често надделява над юридическите аргументи.

Най-пресният пример в тази посока е случващото се с правителствения законопроект за Наказателен кодекс, който беше бламиран последователно от Консултативния съвет по законодателство (в чийто състав са включени известни юристи от университетите) и от правната комисия (където пък участват най-елитните юристи от парламента). Накратко - депутатите дадоха явен знак, че няма да го гласуват в този му вид. Аргументите на представителите на БСП бяха, че "законопроектът не създава впечатлението, че следва цялостна и единна законодателна политика". Или, казано с други думи - променя наказателната политика, провеждана от 1968 г. насам - политика, плод на "развитото социалистическо общество", която беше следвана по инерция и през последните 15 години.

Състоянието на едно общество си личи много ясно по текстовете в НК-то му. Така например до средата на 90-те години в българския кодекс липсваха състави (формулировки) и съответно наказания за финансовите, данъчните, осигурителните и интелектуалните престъпления, така популярни днес. За сметка на това обаче строго се наказваха просията, скитничеството (?!) и поповете, които венчават двойки без граждански брак, а репресията беше максимално засилена. Но всички помним социализма и неговата наказателна политика изглежда съвсем логична за тогавашните условия. Към днешна дата, макар и кърпен около 65 пъти (често по 3-4 пъти в една и съща година), НК е доста неадекватен на развитието на обществото и за съжаление продължава да следва онази репресивна политика, чиито принципи са доста прости: повсеместно криминализиране и колкото повече затвор за едно престъпление - толкова по-добре.

На шестнадесетата година от началото на прехода сме свидетели, че тази политика не даде ефект. Защото на кого му пука колко години затвор са предвидени за дадено престъпление? Някой случайно да знае какво е наказанието, ако не плати данъци в големи размери (над 3000 лв.)? Ще му помогнем - лишаване от свобода до три години и глоба до 500 лв. И ето един парадокс още в следващата алинея - ако до приключване на делото на първа инстанция се плати задължението, наказанието е глоба до 2000 лв. При тази ситуация

тоест да не плаща дълга си, защото ще се измъкне по-сух. Като се има предвид практиката, почти сигурно е, че съдът ще наложи условна присъда. А 500 лв. са по-малко от 2000 лв., нали?

Няколко десетилетия в България въобще не беше използван финансовият механизъм "глоба". Той си съществуваше в НК, но в смешни размери и без ефект. Защото се смяташе, образно казано, че мястото на всички нарушители е в затвора. Ако се направи проучване, мнозинството от нацията ще предпочете да пъхне "на топло" всички и за всичко. Не случайно във всекидневието е толкова разпространена фразата "той е за затвора". В духа на този популизъм политиците често стигаха до крайности и преди време имаше предложение да се лишават от свобода дори собствениците на мърляви магазини! Благодарение на тази философия на юридически жаргон ефективна присъда отдавна означава затвор, а какъв е ефектът - никой не се интересува. Резултатът е, че затворите в държавата са пренаселени с т.нар. дребни риби и не отговарят дори и на минималните изисквания на Европа. И добре че стана така, та юристите да се сетят, че глобата крие в себе си огромни резерви за гъвкава наказателна политика.

Важно е да се каже, че достойнството на спорния законопроект е, че акцентира върху този вид наказание. И наред с пробацията (обществено полезен труд) се опитва да го налага много по-широко вместо сегашните "ефективни" присъди. Ето един красноречив пример - за притежание на малко количество дрога санкцията ще е глоба или пробация, разпространението обаче ще се наказва със затвор до12 години. Който смята, че това е лошо, "нека пръв хвърли камъка".

Горе-долу по същата логика, понеже бъркат в очите на защитниците на статуквото и понеже трябва да се работи повече,

който беше писан по най-модерните европейски правила за наказателен процес. Миналата седмица вътрешният министър Румен Петков беше "разбит" от вътрешната комисия на парламента заради искането му полицаите, които не са юристи, да имат право да разследват престъпления. Според министъра недостигът на дознатели е фатален, още повече че нито един следовател не пожелал да бъде назначен като разследващ в МВР. Което, естествено, трябваше да се очаква, защото дознателите вземат наполовина по-ниски заплати от следователите. Да не говорим, че МВР изпусна половин година, през която можеше да обяви конкурси, да привлече на работа и да обучи немалкото безработни и нископлатени юристи, които университетите избълваха през последните 15 години. Някой обаче да е чул или прочел за такъв конкурс?

За капак

с които бяха въведени повсеместни конкурси. Работещите в системата ги посрещнаха враждебно и си позволиха да не ги спазят. Така се разпали истинска война, която със сигурност ще проличи в доклада, който Европейската комисия ще напише през октомври.

Общото между трите закона, освен че някак си не могат да бъдат "преглътнати" от различни среди, е, че прокарват нови правила и претендират за промяна на доминиращата философия. При всичките им вероятно съществуващи недостатъци очевидно е, че става дума за търсене на нови добри решения, с които обществото да получи гаранции, че нещо в съдебната власт ще помръдне. Друг е въпросът дали ще се получи.