Кафе се пие с хора

Не помня как изглеждаше самият лагер, но ще се сгъвам още дълги години от

мъка и срам от една сцена, която изплува винаги, когато не искам.

Продълговато, мрачно помещение с две пейки до стените, на които са насядали

хора. С влизането срещу мен се изправи слаб, дрипав, брадясал човек, който

извика: "Юли!", и протегна ръце да ме прегърне. Когато стигна до мен, аз се

дръпнах. "Ти кой си?" Той почти прошепна: "Аз съм твоя татко, не ме ли

помниш?" "Ти не си моят татко, ти си много мръсен, моят татко е красив и с

бял костюм!"

Когато баща ми са го взели на лагер, съм била на две години, оттогава над

кревата ми висеше една негова снимка - с бял костюм, широкопола шапка,

усмихнат и много красив.

Нищо не можеше да ме убеди, че моят прекрасен баща е този човек. Нито

неговите молби и опити да ми припомни как сме играли двамата, как ме е

наричал като бебе, как изглежда нашата стая. До края на свиждането не му

дадох да ме докосне. А най-страшното беше, че всички мълчаха - и аз

включително. Чуваше се само умолителният глас на татко, виждах сълзите му и

почти не разбирах какво ми говори мама. Просто нищо не разбирах. Помня и

един човек, който се разплака и каза на мама: "Госпожо, аз съм свещеник, две

войни съм преживял и не си спомням така да съм плакал."

Или кой знае, може би мама ми го е разказала по-късно

Никога след това не съм вършила нещо по-лошо. И никой не ми се е сърдил.

Само че годините минаваха, изгубих и мама, и татко, а споменът ми набъбва

все по-страшен. Виждам се като някакъв малък, упорит изверг.

...

Кой им даде право да разполагат със съдбите на хиляди хора и семействата им

като с роби? Защо на къщата на дядо ми в с. Волуяк, където ни изселиха,

пишеше "Смърт на Гурковски" и старателни активисти редовно подновяваха

надписа. Смърт за какво? За това, че остана верен на убежденията си, отказа

да подпише каквато и да било декларация и да си плюе в лицето. Това беше цената

на излизането от лагера. Само да признаеш, че досега си грешил, разкайваш се

и вече ще работиш за тях. Татко, който беше абсолютно почтен човек, ми

обясни, че дори не е толкова важно какво пише в тези декларации, те са

по-скоро символ - ако не издържиш и подпишеш, как да гледаш после хората в

очите. От него съм запомнила, че конформизмът е като блато - затъва се бавно

и най-вече неусетно за самия теб.

....

След Русия у нас има най-много невинни избити след 9.ІХ.1944 г. и най-много

репресирани на глава от населението. А около всеки репресиран има поне още

седем-осем души - съпруги, деца, бащи, майки, братя, сестри, които са

прекарали живота си с клеймото "роднина на враг на народа" и са с изкривени,

пречупени съдби. Така че вашето поколение е осъдено да живее в непрестанни

компромиси, за да оцелее."

"Добре де, ако крайната форма на протест е да се самозапалиш, то всички ние,

които сме живи, сме подлеци." Тогава бях много млада, мислех в черно-бяло и

татко доста се затрудняваше с моите дефиниции. Обясни ми, че ще мине още

доста време, докато започне да се руши нашата система. Ян Палах за дълги

години ще повдига националното самочувствие на чехите, което е много важно,

но ние ще се избавим от тази система, когато светът разбере какво

представлява комунизмът. Когато западните държави престанат да флиртуват с

него и се обединят, за да подкрепят морално зародилите се отвътре движения.

"Видя ли как се направиха, че няма унгарски събития, за чешките говориха

една седмица и им омръзна, скучно им е да слушат едни и същи новини, а става

дума за потъпкването на цели народи", казваше баща ми.

...

Много от моите приятели, някои от които комунисти, идваха често при татко да

им разправя за лагерите, да сверяват неясните места от историята ни между

1920 и 1944 г. и всички те знаеха за лагерите. Рядко съм срещала човек,

който да не е чул, че в България е имало лагери. Стотици хиляди хора могат

да бъдат репресирани чрез апарат от стотици хиляди копои. Като се включат

семействата, близките и съседите на двете страни, числото става огромно. А

сега все чувам, че никой нищо не знаел. Може би не им се е искало да знаят.

Или искрено са вярвали, че тази част от обществото, която не мисли като тях,

трябва да бъде унищожена. И като ги унищожат докрай, ще изградят новия и

прекрасен живот. Възможно ли е човек да вярва в такова нещо? Сигурно е

възможно. Моят разум отказва да го разбере. Но вече знаем, че в т.нар.

социалистически страни начело с Русия именно така се е градил новият и

светъл живот. Така са повелявали идеолозите. И досега, като чуя "в името на

идеята" или "целта оправдава средствата", ми настръхват косите.

Най-страшното е, че насадиха класов расизъм, плодовете на който ще берат не

само комунистите, а цялото общество.

...

Един ден татко се прибра много ядосан и ми разказа любопитна случка. Срещнал

го на площад "Славейков" някой от бившите надзиратели в Белене и го поканил

на кафе по следния начин: "Гурковски, ела да пием по едно кафе, да ти се

оплача какви мръсотии ми правят моите хора. Тебе барем толкова съм те бил,

знам, че си честен човек и няма да ме натопиш". Татко му отговорил, че кафе

се пие с хора, и отминал. До вечерта го чувах да си мърмори: "Кафе ще ме кани

да пия, с него да си говоря."

Татко почина през 1980 г., когато обикаляхме света. Не го заварих, като се

върнах, и никой вече не можа да ми отговори на стотиците въпроси, най-важният

от които е какво трябва да се прави с тези, които са унищожили хиляди хора.

Сега вече всички знаем, че върху кръв не може да се изгради нищо друго освен

диктатура. А ние искаме децата ни да живеят в една свободна и порядъчна

България. Може би някои от масовите убийци и вдъхновителите им трябва да

бъдат съдени, а останалите да бъдат заклеймени и да умрат от собствената си

старост.

На мен ми се струва, че е достатъчно страшно децата ти и внуците ти да се

срамуват от името, което носят, ако за тях важат общочовешките морални

категории.

---

Когато Ян Палах се запали в знак на протест през 1968 г., си дадох сметка,

че никога не мога да направя такова нещо, страх ме е. Татко ми обясни, че не

е и необходимо, защото у нас няма минимални условия за съпротива срещу

системата. "Толкова е силна репресивната машина, така добре е смазана и

толкова хора е унищожила, че това ще държи в страх още две поколения."

След Русия, у нас има най-много невинни избити след 9.ІХ.1944 г. и най-много

репресирани на глава от населението. А около всеки репресиран има поне още

седем-осем души - съпруги, деца, бащи, майки, братя, сестри, които са

прекарали живота си с клеймото "роднина на враг на народа" и са с изкривени,

пречупени съдби. Така че вашето поколение е осъдено да живее в непрестанни

компромиси, за да оцелее".