Докато на българските училища вдигат трибагреници, а в смолянската икономическа гимназия се карат за това дали ученичките да носят забрадки или фереджета, образованието като национален феномен видимо изчезва от земята. Вазов и Априлското въстание може и да не отпаднат от училищните планове. На 15 септември пред училищата пак може да свирят дунавско хоро. Есперанто или английски няма да станат основен език на преподаване в света. Идеята за образованието обаче като национално дело ще изчезне. Скоро.

Ние сме отгледани с идеята за училището като инструмент за национална идентификация. Там се учи роден край и роден език, там се зареждаме с национална гордост и се посвещаваме в неподлежащи на съмнение истини за величието на родната литература, героизма на родната армия, древността на нашия народ и справедливостта на националните ни битки. Това знание ни осигурява интелектуален и емоционален комфорт за целия ни живот. То е нещо като гарсониера с цветен телевизор, газова печка и автоматична пералня, която получаваме като дар от държавата, за да се чувстваме защитени и самоуверени до края на дните си.

Светът днес е несигурно място. Идеята за войната например, която до неотдавна се идентифицираше с бойно поле и с ясно очертана фронтова линия, се разми. Днес говорим за война срещу тероризма, който напада в неочаквани точки, дълбоко в тила на комфортния ни живот, и който планира своите нападения в кротки и университетски центрове или в стерилни провинциални селища. Атаките на тероризма са по-непредвидими от природните бедствия, които все пак следват някаква изучена от сеизмографи или метеоролози логика. Още по-объркващ е фактът, че войната срещу тероризма няма национална принадлежност. За някои тя е модерна (или за интелектуално изкушените - постмодерна). За други тя е древна. Така или иначе не е национална.

Университетът днес е предприятие, което само си търси и дори си печели парите, даже и в страни с предимно държавно висше образование. Когато се стигне до пари, националните граници бледнеят. Оксфорд и Кеймбридж стават все по-малко английски университети. Те привличат все повече студенти от целия свят и стремежът им е да привличат още повече. Най-слабият английски университет, "Темс Вели", е също свръхактивен на международния пазар. Европа разменя все повече студенти и преподаватели, все повече университети отварят програми на чужд език, най-вече английски. И все повече ученици заминават за Америка, след като завършат гимназиите в Димитровград или Казанлък.

Международното и междуконтиненталното пътуване вече е детска игра. Традиционната за английските и американските ученици празна година (gap year) става познат феномен сред другите страни по света. Децата просто си взимат раниците след 11-и или 12-и клас и заминават за Австралия или Южна Африка. Там те научават неща, които нямат нищо общо с националното им образование, Освен в случаите, в които националното образование се е отказало да бъде национално и ги е подготвило за пътешествия до Австралия или Южна Африка.

И, разбира се, тези деца за разлика от всички нас са дигитални туземци. Това ще рече, че за тях компютърът и интернетът са родни феномени. Нас пък - всички, които сме над 25, ни наричат дигитални имигранти. За нас световната мрежа е земя, в която сме пристигнали впоследствие. И колкото и добре да владеем нейния език, винаги ще имаме акцент и винаги ще си превеждаме наум твърденията от родния си език на езика на дигиталния свят - език, който за онези, които са сега в училище или в университет, е роден език.

Днес светът се дели на две поколения. Младо, под 25, и старо, всички останали. Надали някога в човешката история е имало подобно разделение и надали скоро ще има. Мобилно интернет поколение, което не помни комунизма и студената война, и статично постинтернет поколение, което е травмирано от комунизма и студената война. Съдбата на образователните политики е в ръцете на тези, в чиито мозъци са заседнали отломки от берлинската стена. Те вземат политически решения, които почти изцяло засягат хора, в чиито мозъци има по-скоро оптични кабели. Младото поколение живее в света. То не населява България или Финландия, Казанлък или Копенхаген. То е поколение, което е навсякъде и никъде.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че това е по-добро поколение от поколението с Берлинската стена в главата. То е просто различно. На някои то им се струва повърхностно, на други им се струва по-бързо и пъргаво, трети го смятат за генетично незряло, защото не е изстрадало нищо и всичко му е наред. Надали всичко му е наред. Но че идеята му за местност е напълно различна от идеята на онези, които имат спомен за думите "гражданство" или "жителство", не би трябвало да има съмнение.

Учещото се поколение е глобално. Но и неговите преподаватели също са глобални създания, независимо че не всеки се чувства удобно в подобна роля. Така, както децата в село Орешак се готвят да напуснат един ден не само родителите си и селото си, но и държавата и континента си, така и преподавателите в Мичигън и Хайделберг биха могли да преподават в село Орешак и да участват в неговата образователна съдба, при това без обезателно да напускат Мичигън или Хайделберг. Хайделберг и Орешак не са едно и също нещо, но те са на едно и също място. Техните жители могат да се гледат в очите, да разговарят по цял ден, да се учат един другиго, да флиртуват и да си изневеряват, сякаш всички са в една голяма гимназия. И някои вече го правят. И все повече хора ще го правят.

Идеята за дистанционно образование също ще отмре. Просто защото дистанционното образование предполага дистанции, разстояния. В глобалната гимназия няма разстояния, всички са в една сграда. Всеки е до всекиго и всеки може да създава неформални и формални общности с всеки. Затова и идеята за "международен отдел" и международна дейност е идея от миналото. За един университет днес да има международен отдел е все едно да има машинописен отдел, който да преписва на машина ръкописите на преподавателите.

Ние живеем в епоха, която свари дори "Майкрософт" неподготвен и в която персоналният компютър се превръща в отживелица. Да се преподават компютърни умения в училище е също отживелица, която се подържа от нашите дигитални комплекси и потиснатостта ни от факта, че сме пришълци в глобалната дигитална република.

Днес в епохата на реалната, а не очакваната глобализация, на глобалното затопляне, глобалната война срещу тероризма и глобалния недостиг на енергийни източници националната принадлежност е избор, а не предопределеност. При това не драматичен избор, а по скоро постоянно променящ се избор. Националната принадлежност, доколкото тя въобще е някаква реалност, може да е въпрос на настроение, на хрумване, което ни е споходило тази сутрин. И което на обед може и да ни изостави.

Светът се събужда след краткия сън на националността и от още по-краткия кошмар на национализма. Той се връща назад към осемнайсети век или просто нахлува в двайсет и първи век. Ние, старото поколение (над 25), можем да продължаваме да си обитаваме своите национални гарсониери и да се опитваме да насаждаме в главите на децата (под 25) панелните си идеали и да се стремим да гарсониерализираме тяхното съзнание. Докато се мъчим върху тази непосилна задача, те всеки ден ще си избират нова принадлежност според досадата, с която ние сме ги заредили.

Разбира се, има и по-разумно решение за нас. Първо, да се примирим с факта, че сме имигранти в един нов свят и, второ, да подкрепим онова образование, което се крепи на идеите за знанието и човешката солидарност, на стремежа към здраве и благоденствие и на умението да се различава добро от зло. Все неща, които ги има отпреди националността и ще ги има и след нея.