Напоследък върви истерична носталгия по бригадирското движение. Всички медии с това се занимават - да отразяват светлите мемоари. То са спомени, романтични и милозливи преживявания, кой кого гонил зад палатките и как девойките се целували зад тях (палатките), и как някакви съвестни комсомолки ги докладвали за това. Тези, които са докладвали, сега са на по 80 и кусур години.

То Първанов, то Румен Петков носят камъни за лагерни огньове, пеят се песни, Пеньо Пенев излезе от забравата и лъсна на страниците на вестниците с незабравимите му стихове в стил "да построим живота" и подобни глупости.

Кой възродява тези спомени, я да видим. Първанов - президент, Румен Петков - министър на полицията, и разни други. Някои от тези други са в един списък, който е озаглавен "Те съсипаха България". Там са Пирински (Георги), Виткова (Мими), Коралски (Минчо), Овчаров (Румен) и още някои светли личности.

За поколенията, които не знаят какво означаваше бригада, ще приложа моите спомени. Така де, да има различни гледни точки.

Лятото на 1975 г. Бригада на трети поток от Медицинска академия. Бъдещи доктори берат домати. Настанени сме в бивша конюшня в село Лешница, близо до Сандански. Понеже температурите денем скачат до 40 градуса, нас ни будят в 4 сутринта, та да берем по хлад, докъм 9 и нещо. Когато се връщаме от полето с доматите, камионите, с които ни прекарват, минават през центъра на селото, където дружна групичка от селяни младежи пият студена бира. Подсвиркват и, както се казваше тогава, се гъбаркат с нас.

Тоалетните представляват редица от селски кенефи без врати. Вътре лазят буби, както им викахме. Храната беше като в концлагер, а сутрин в чая сипваха бром. Все пак вече бяхме втори курс, познавахме туй-онуй.

Една вечер не издържаме и групичка от 5-6 души отиваме пеша до Сандански да се наядем. Вечеряме като хората там, в смисъл тройка кебапчета с лютеница, няколко бири, и се връщаме пак пеша. Както се казва - уморени, но доволни.

В лагера ни чака изненада. В 3 часа посред нощ ни вдига проверка от съвестните ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) и още някакъв проверяващ от Комсомола от София. Знам му името, ама няма да му го кажа. Да се сети сам, не съм длъжна да му напомням.

С фенерче в очите започва разпитът. Къде ходихте. Да ядем. Какво ядохте. Кебапчета. Дайте местоработата на родителите, да им пишем какви сте гадни.

Добре, казваме с колегата Любо. Той пръв оповестява, че баща му работи в Триполи като хирург. Аз съм следващата, охотно съобщавам адреса на баща ми - Първа алея, 65-ти парцел, Централни Софийски гробища. Човекът беше починал 10 години преди тази случка. Ако беше жив, сигурно щеше да ми каже "не им се давай"!

Ееееее, какво настъпи! Гаврили сме се с партията, Комсомола и държавата! Подигравали сме се! Ще видим ние!

И видяхме! За тези, които не знаят, на бригадирите не се плащаше. Бяхме роби и крепостни селяни. Ако не си бил на бригада - няма заверка на семестър. Гледат те лошо. Сочат те с пръст. Няма значение дали можеш да издържиш на тези условия или не.

Това си бяха лагери. Лагери, предназначени да промиват мозъците на младите хора. Не плачете за бригадите и за младежкия ентусиазъм, за девойките другарки и младежите другари (елате, хиляди!) Не вярвайте на тези, които сега грачат колко било хубаво! Вижте оня списък - те са същите!

А за финал - имам и други спомени от бригади, може да ви ги разкажа някой ден. Имам общо около 9 бригади, не помня точната бройка, защото имаше и летни, и есенни. И знаете ли защо не помня точния брой? Защото това е защитна реакция. Не искам да помня.

А на тези, които носят камъни за лагерни бригадирски огньове, казвам - престанете да мамите младите хора. Ние ще им кажем какво беше! Няма да позволим да ги измамите! Няма да стане!

* видна бригадирка