Едва ли вече има съмнение, че целта на скандала, тръгнал преди месеци от писмото на Аделина Петрова до Румен Петков, за да стигне до Гоце, Стоянов и пр., не е била отварянето на архивите на ДС, а свалянето на темата от дневния ред на обществото. Веднъж завинаги, или поне докато минат президентските избори. Защото е по-добре проблемът за агентите, вместо да се появи в разгара на кампанията и да се окаже непреодолим за някой от кандидатите, да се постави предварително и предварително да заглъхне. Реакциите в този смисъл (в медийни изявления, отворени писма и кулоарни предупреждения) не закъсняха - от корпоративно настроени "шестаци" и разузнавачи, през отговорни политици и замазващи коментатори до сърдити общественици. Главният им аргумент е сходен: ровенето в драмите на миналото пречи (изтощава ни сякаш) да се измъкнем от драмите на настоящето - престъпност, корупция, бедност и пр.

Малко е да се каже, че подобна логика е парадоксална, тя е цинична - съчувства на драмите, като се подиграва с причината им. Защото те до една се подхранват от краха на справедливостта в посткомунистическото общество, а той се предпоставя именно от липсата на морална санкция над издевателствата на комунизма, най-голямото от които, дори според повечето радетели на доброволната амнезия, е бившата ДС. Връзките между нея и настоящата организирана престъпност са преки - на ниво кадри, влияние, капитали и пр. (да си припомним само въпросителните около принадлежността на разстреляните Павлов, Кюлев и т.н. към службите). А и заедно с това, както гласи една вестникарска рубрика, "Моралът не започва от утре", т.е.

Щом не можем да съберем човешки и социални ресурси, за да се върнем в плана на съвестта към вчера, днес ще е "все дозволено", ако цитирам героя на Достоевски. Моралният мотив, мотивът извън ситуационната полза, все така ще те прави излишен, ще те превръща в маргинал. А знаците на престижа, на "достойния живот", които важат от участието в приватизацията до движението по пътищата, ще продължават да са далаверата и насилието. Ще виси абстрактното ченгешко-мафиотско "те" като индулгенция за всяко следващо мошеничество.

Доброволната амнезия блокира възможностите на обществото да функционира като морален съд; да настоява за устойчиви ценностни прагове на поведението (впрочем иначе любима тема на споменатите общественици-амнестици). На "пазара" на символни капитали моралните разкази у нас не вървят, изглеждат като досадно занимание за пенсионирани даскали.

В резултат силно надценяваме юридическите разкази - един път да приемем добри закони и правосъдието ни да заработи ефективно и ще се оправим. Едва ли Законите ни вече са хармонизирани с европейските, което не ни помага особено. Защото те "по условие" предвиждат норми, чието спазване разчита на страх от наказание. А дори съдебната реформа отдавна да се беше състояла, не е измислена такава наказателна система (и слава Богу), която да следи социалните отношения в сложността и многообразието им. В повечето случаи нормите действат само ако са станали вътрешно присъщи за човека, т.е. именно ако са се превърнали в ценности - не крадеш, не лъжеш, не доносничиш и пр. не за да избегнеш наказание, а просто защото не можеш да го правиш. Това е въпрос на културна идентичност. Тъкмо тя се нарича европейска.

С други думи, без морални разкази, които да описват (оценностяват) живота на общността, каквито и закони да приемем, ще пълним кофа без дъно. Докато писменият и устният договор, т.е. юридическият и моралният закон, нямат една и съща тежест като в "онази" Европа,

Затова мненията, че отварянето на архивите на ДС не е приоритет за влизането ни в ЕС, звучат единствено като увъртане. Няма друга източноевропейска страна, която да не го е направила, но по-важното е, че без него европейската ни културна идентичност винаги ще си остава под съмнение.

Моделът на моралните разкази в европейската култура е библейският разказ. Не става дума за някакви назидателни проповеди, а за конкретни човешки истории с достатъчна отчетливост на доброто и злото в тях. Тоест да набавят сюжети и образци, с които можем да разчетем "добрите" и "лошите" и в живота край нас, тук и сега. Те "по жанр" предполагат ситуации на труден избор, на страдание, съпротива и низост, в които се създават валидните за общността образи на достойнството и греха. Разказват за своите Пилат, Юда, Петър и Павел

В архивите на бившата ДС извън, а и задно с фактологичните масиви (интересни главно за историци и потърпевши) стои затворен тъкмо такъв ("естествено възникнал") морален разказ. Защото въпреки евентуалните технологични трудности на съвременния прочит той ще покаже как историята се е превръщала в личен морал; как една репресивна идеологическа система е влизала в отношенията между хората (ако не между всеки двама, то поне между четирима или петима); как за да "добруват", ги е принуждавала да вършат зло; как едни са отказвали, други са се съгласявали, а трети дори са се натискали.

Разбира се, архивите не са отворени до днес, заради употребата им "на парче", която се оказа ефикасен механизъм за упражняване на посткомунистическа власт. Но и защото това в последна сметка трябва да се извърши отвътре - тъкмо от "отрицателните герои" на този разказ или техните наследници. Обяснимо е, че те

а дотогава максимално ще релативизират моралната оценка на ролята "сътрудник на ДС" - от виновен, през жертва, та и до герой. Въпреки това обаче, щом върху политици или журналисти падне сянката на бившите служби, им пада и рейтингът. Защото тази оценка след шестнадесет години дебат е създала относителни устойчиви обществени консенсуси. Поне в главното

Няма съмнение, че на дъното на "човешката скала" стоят агентите, оставили в архива собственоръчно написани или подписани доноси. Тези, които поради кариеризъм, за пари (жителство, апартамент) или просто от малодушие са принасяли близки и познати в жертва на репресивната власт, печелили са доверието им, за да се "хранят" от него. Като предани слуги на истинския Биг брадър са организирали партийното воайорство. Те са "чистата" персонификация на злото в разказа. Традиционното обяснение, че сами са били репресирани, за да се съгласят, не казва много. Моралният въпрос е тъкмо там - доколко си бил готов да понесеш репресиите (повече или по-малко валидни за всеки "обикновен човек" през комунизма) и доколко да се включиш в тях.

След доносниците се подреждат тъй нар. явочници (обикновено с агентурни псевдоними на дървета - вероятно като спомен от явките в гората през партизанските години). Те са осигурявали терена, на който да се осъществява блудството между държавна машина и жив човек. Тоест те са сводниците в публичния дом на тайните служби.

Разбира се, техните лични истории, както и тези на доносниците днес могат да въведат нюанси, които, съчетани с разкаяние, да будят съчувствие и през отстранението на времето да водят към ритуална прошка. В този смисъл тъкмо за тях отварянето на архивите е големият морален шанс - най-после да излязат от конспирацията и да престанат да бъдат явочници и доносници. Другото е доживотна присъда в тъмницата на гузността.

Собствено място в класацията на моралния провал имат и лицата, които са получили агентурните псевдоними, независимо че може да не са сводничили или доносничили. Най-малкото защото са предали на институционализираното зло името си, а то в европейската култура е пряко свързано с понятия като чест, дълг, съвест. Отказали са се от своя и са се съгласили кръстник да им бъде Биг брадър, който по-късно влезе в тази роля и съвсем според едноименния роман на Марио Пузо. За тях общественият дебат след отварянето на архивите ще е

Тук някъде идва падението на сътрудниците към различните разузнавания. Работата не е само в това, че, както и агент Алберт свидетелстваше по телевизията, се губи разликата между целите и средствата на Шесто главно (политическата полиция, сформирана специално, за да преследва хората заради убежденията им) и другите управления на ДС. Тя е в това, че ДС като цяло е създадена, за да потъпква човешките права в страната или в чужбина, да съдейства за налагането на световен ред, в който те нямат значение.

Накрая, всъщност в началото, са не вербуваните, а вербувалите - офицерите от ДС, фрицовете, ако ги наречем в поетиката на съветските филми за фашизма. Те са били а репресивна машина от "плът и кости" и е малко вероятно някога да могат да я погледнат от морална дистанция. По-важно е друго - да се види каква е пропускливостта към тях на обществото ни след комунизма. Те са персонални маркери, които помагат в моралната самооценка на останалите.

А и въобще това е скица само на няколко глави от един все още ненаписан морален разказ, чиято функция не е репресия над репресиралите, а реабилитация на обществото като морален съд. За разлика от юридическия той има право да бъде великодушен. Но първо трябва да изслуша страните