Така наречените корупционни скандали не се отнасят към някакви изключения, а са правило. Корупционната практика не е измислена от лоши хора, както се предполага от юридическия и моралния подход към злоупотребата с обществено положение, а произтича от икономическата логика на управлението на държавните и квазидържавните предприятия и собственост и от историческото стечение на обстоятелствата около това управление.

Правата на собственост са права да се контролира начинът, по който се използват определени ресурси и по който се разпределят разходите и ползите от това използване. При това ресурсите (независимо дали са пари, капитали, работна сила, стоки или „естествени" ресурси - полезни изкопаеми, вода, въздух и пр.) са винаги ограничени, а потребностите на хората, които ги използват, са постоянно неограничени. Ако правата на собственост са ясно определени, използването на ресурсите е относително ефективно.

Ясното определение на права на собственост изисква поне следното: собственикът да може свободно да прехвърля или да продава собствеността си, да може да изключва другите от ползването на собствеността и да има правото да ползва облагите, създадени от собствеността. В това се състои контролът върху ресурсите. Когато собствеността се държи от независими един от друг собственици, т.е. когато е частна, всеки отделен член на дадена общност има права върху определена, подлежаща на отделяне или количествен израз част от наличната собственост. Тези права произтичат от правото на първо разполагане ("намиране"), от договор или завоевание. Ако някакъв обичай или договор не предполага обратното, отделният собственик може по собствено усмотрение да упражнява правата си върху своята част от собствеността.

В първичния смисъл на думата собственикът е физическо лице, чието усмотрение по повод правата му на контрол и използване на ресурсите се осъществява изцяло. Възможни и действителни са по-сложни отношения спрямо ресурси, които предполагат отношения на различни хора към един и същ предмет на собственост. Например, ако разделите един кораб на две или повече равни части, нито една от тях не би могла да се използва по предназначение. Обстоятелството, че една вещ или ресурс не са делими физически, не означава, че тяхната стойност не може да бъде разделена. Точно това и се случва с корпорациите, чиито собственици или акционери имат права върху своята част от стойността на ресурса, например кораба. Не може да си отрежете част от кораба и после да я използвате. Но можете да си вземете половината от стойността му (ако някой иска да я плати, което всъщност е единственото доказателство, че корабът има ценност, стойност). Естествено различните членове на корпорацията могат да имат различни възгледи по повод използването на ресурса.

Този проблем се решава по три начина. Първо, срещу всеки отделен дял от стойността се полага еднакъв за всички дял от облагата, която дава използването на собствеността. Второ, тези дялове подлежат на размяна, на търговия, т.е. те са конвертируеми. Трето, те са конвертируеми включително в права на гласуване какво да се прави със собствеността изобщо, като за равни дялове се полагат равни права на гласуване по повод на съдбата разполагането с ресурса (собствеността). Всички тези права подлежат на предаване по наследство, т.е. те са един вид вечни, а не временни, макар и да подлежат на прехвърляне.

В строг икономически и правен смисъл употребата на прилагателното "държавна" спрямо всяка собственост би трябвало да води до пренасяне на кавичките върху думата "собственост". Според описания по-горе принцип на определяне на правата на съвместна собственост в основата на самата съвместност стои отделният собственик, тя е отделният собственик. Независимо по какъв критерий се определят отделните дялове - дали според платените права, според отработеното количество труд, според някакви заслуги, нужди, възраст и пр. - тази съвместност е по същество капиталистическа, стига въпросните права да са определими като атрибути на отделни хора и да подлежат на размяна според договорени от тях правила.

Държавната "собственост" е вид обща собственост, която няма почти никакви характеристики на гореописаните права на собственост. Объркването на държавната "собственост" с корпоративната собственост и акционерните отношения е една от фундаменталните грешки на комунизма, от опитите на Маркс да осмисли тези отношения в третия том на своя "Капитал" до съвременните преки аналогии между акционерна и държавна собственост в България и навсякъде по света (справедливостта изисква да отбележа, че Маркс се оказва интелектуално честен и не довършва книгата си; за разлика от него съвременните аналогии по този повод не страдат от научна съвест).

В тази общност, съвместност на права на собственост, те се осъществяват от някакво абстрактно същество, "субект", който има противоположни характеристики на члена на акционерното дружество. Правата на този субект не произтичат от обстоятелства като първо разполагане ("намиране"), от договор за купуване или разполагане или от завоевание. Или ако произтичат от такива събития в миналото, те имат съвсем друг смисъл.

При държавна "собственост" не е възможно срещу всеки дял от нея да се установи определен дял от облагата от ползването й. Не е възможно и срещу всеки отделен дял от стойността й да се изтъргува някакъв ресурс, тъй като онзи, който би бил краен собственик, т.е. гражданинът избирател в условията на представителна демокрация, в действителност не може да търгува с нея по друг начин освен чрез гласа си, продаван от време на време на избори срещу обещанията на една или друга политическа партия. Накрая, не е възможно обаче да се определят точно и правата на гласуване по повод съдбата разполагането с ресурса (собствеността), защото няма механизъм, по който тези права да бъдат съотнесени към идеалната част, която всеки избирател има в общата собственост.

Оказва се, че в тези условия между първичния деятел (избирателя) и управителя на собствеността (правителството, назначените от него директори на собствеността, на предприятия или ресурси) съществуват отношения, които не могат да пораждат друго освен корупция. Иначе казано, не "собственикът", а управителят може свободно да прехвърля или продава собствеността. Не "собственикът", а управителят може да изключва другите от ползването на собствеността. И не "собственикът", а управителят може да придобива правото да ползва облагите, създадени от собствеността. Всичко казано може да бъде отнесено и към т.нар. общинска собственост.

Тези отношения не зависят много от характера на хората, които изпълняват съответната длъжност. Ако се предполага, че между първичния деятел на държавната собственост (избирателя) и управителите на държавната собственост има някаква връзка, то не е лошо да се проследи какви са нейните звена и къде тя подлежи на прекъсване.

Първо, избирателят гласува за определена партия. Нейният ръководител определя кой на какво място в партийните листи ще се намира и дали и кой в крайна сметка ще стане представител на избирателите. Второ, онези, които стават представители, определят кой ще стане изпълнител на волята на избирателите, ще състави правителство, което ще управлява държавната собственост. Трето, същите хора определят правилата, по които тази собственост ще бъде управлявана. Четвърто, онези, които управляват собствеността, не се занимават с това по право, а защото са се оказали партийно-политически свързани с онези, които са избрани. Пето, управителите се отчитат по обратния ред на онези, които са първични деятели.

Нито едно от възникналите по веригата права и задължения не е вечно, не подлежи на наследяване (ако на избирателите не бъде наложено друго положение). Какви са житейските механизми на разкъсване на връзката между "собственици" и "управители" на държавната собственост? Нека разгледаме отношенията в обратен ред:

За да се отчитат пред първичния деятел, "управителите" трябва да казват на избирателите какво е собствеността, която те управляват. Т.е. трябва да е известно какво е държавното имущество, какви са държавните предприятия, колко се "владее" от държавата и какъв доход носи. Когато регистрите на държавните имоти са тайни, а отчетите от представянето на предприятията - объркани или трудно достъпни, става принципно невъзможно да се види кой как управлява. В имуществото "на държавата" влизат и доходите, с които първичните деятели са финансирали правителството, и ресурсите, които някакъв закон или конституция определят като държавни. Разполагането с тях по линия на концесии и поръчки може да носи информация само ако договорите за възлагане и отдаване са публични.

Управляващите са винаги временно управляващи държавната собственост. Те могат да удължат престоя си на тази позиция, ако предложат облаги, изтъргуват ролята си на управители на държавната собственост с онези, които ги назначават. Затова управителите на държавни предприятия и ресурси се стремят да предложат нещо на сменящата се изпълнителна власт. За да предложат облаги, те ще трябва да намерят отнякъде ресурс. Това става относително лесно, ако разходите по поддържането на държавната собственост се прехвърлят върху избирателите (т.е. национализират се), а ползите се приватизират. Както понякога става видно за всички, най-облагодетелствани са онези, които първо са се оказали в правото си да разполагат с определен ресурс, най-често още в края на 1980-те, а после или тогава са успели да "завладеят" определен, нарочен за "държавен" ресурс или предприятие. В най-общия случай това означава, че отношението към тях е било като към частна собственост.

Онези, които са се оказали "представители" на избирателите, могат да решат, а могат и да не решат да създават правила, които да информират, да позволят осведомяването на първичните деятели за онова, което се случва с тяхната собственост. Те още могат да се решат или да не решат дали избирателите ще се подчиняват на държавните предприятия и монополи, или дали като крайни потребители те ще имат права над тези предприятия и монополи. "Представителите" обаче имат интерес не само да се харесат на избирателите, а трябва да се харесат и на онези, които съставят партийните листи за следващите избори.

Накрая, избирателят може да избере една или друга партия и може да избере дали да се интересува или да не се интересува от онова, което временно управляващите правят с нейната, неговата собственост. Когато този интерес се задоволява трудно, той или тя могат да се откажат да се интересуват изобщо. Колкото повече хора са засегнати от определени действия или бездействия на "управителите", толкова повече са разпръснати разходите по управление и толкова по-трудно се организира някакво общо действие.

На всеки един от изброените етапи връзката между първичен и вторичен деятел може да бъде лесно прекъсната. Това показва защо реториката по повод "корупцията" е толкова популярна и защо "борбата" с нея е, първо, толкова неуспешна и, второ, толкова далеч от същината на проблема.

* Авторът е директор на Института за пазарна икономика