Напоследък коментаторите на водещите западни вестници правят паралели между политиката на „удовлетворяване" на Хитлер през 1930-те години и днешното отношение към ислямския фундаментализъм. Тезата, общо взето, е следната. Залитнали към безкритичен „мултикултурализъм", западните правителства се туткат в отпора срещу фундаментализма, тъй като се страхуват да не обидят всички мюсюлмани. Докато изходът всъщност е джихадският тероризъм да бъде конфронтиран пряко, тъй като не представлява религия, чиито привърженици биха могли да се обидят, а военна заплаха.

Призраците на Невил Чембърлейн и на Мюнхенското съглашение от 1938 година (даващо Чехословакия на Хитлер без един изстрел) с право започват да преследват Запада. Защото всяко примирително действие спрямо хора, живеещи по правилата на грубата сила, води единствено до още по-големи рискове. Просто силовият човек не разбира от компромис и тълкува всяко умерено действие на отсрещната страна като слабост - т.е. като повод за упражняване на още сила.

Удивителното не е възраждането на спомена за „удовлетворяването" на Хитлер, а избирателното му прилагане. Все пак не само джихадистите заплашват мирните данъкоплатци по света. В последните години светът радикално се отдалечи от идилията на Фукуяма, според която правителствата нямат къде да ходят, освен към демокрация и човешки права. Преди около 3-4 години авторитарните правителства решиха, че просто няма да се дадат. Напротив - ще засилват тормоза над своите граждани и ще формират световен интернационал, за да се опънат на „американците". Тази авторитарна „антанта" се простира от Венецуела до Китай, от Беларус до Иран, от Северна Корея до Сирия.

Този интернационал си има ако не лидер, то поне главна опора. Тя е същата, която си беше и по време на предишния интернационал, посветен на насилието - Комунистическия.

Поне две „съвпадения" би трябвало да насочат световното безпокойство към Кремъл. Първото: диктаторите на света добиха куража, че не са обречени, тогава, когато в началото на своя втори президентски мандат Владимир Путин ясно даде да се разбере, че ще противодейства както на САЩ, така и на ценностите, олицетворявани от американската демокрация. Второто е от тия дни: намирането на най-модерни оръжия, продадени от държавата Русия на държавата Сирия, в бункерите на "Хизбула", завзети от израелската армия. Като се добави и отказът на Русия да счита за терористи "Хамас" и "Хизбула", нейните многобройни опити да закриля ядрения капацитет на Иран и откритото московско покровителство на сатрапи като Каримов в Узбекистан и Лукашенко в Беларус, то всеки разумен и отговорен човек ще трябва да признае очевидното. От Русия вече не може да се очаква да се „нормализира" до степен да стане част от решаването на световните проблеми. Русия, напротив, е - и в близките години ще продължава да бъде - огромен световен проблем.

Това личи дори само от фрапантния начин, по който Москва демонстрира своите агресивни намерения спрямо Запада. Дни след като на срещата на Г-8 в Петербург Кремъл се подписа под ангажимента да работи за диверсифицирането на снабдяването с енергия, Русия обяви създаването на газов картел между "Газпром" и алжирските газопроизводители. Европейските страни вече не ще могат да избегнат газовото крепостничество спрямо Кремъл чрез алжирски доставки, както се надяваха.

На свой ред очевидното разбирателство между Русия и Иран - не е случайно, че техните президенти водиха няколко широко публикувани телефонни разговора по време на ливанската криза - слага кръст на европейските надежди да избегнат зависимостта от руския нефт (и, по-важно, от руските тръби) чрез залагане на иранския петрол и на тръбопровода, минаващ южно от Русия. Което пък от своя страна рязко намалява шансовете на бившите съветски републики, през чиято територия минава този тръбопровод, като Грузия, Армения и Азербайджан, да успеят, както много им се иска, да се освободят от руска зависимост.

Докато европейските лидери бяха в летен отпуск, а западната публика следеше събитията в Ливан, Путин нахлузи енергийна примка на Европа. Засега европейските лидери са притихнали, втренчени в новия руски цар като зайчета във фаровете на идващ към тях "Камаз". Някои правят страхливи опити да се спасят поединично - да постигнат сепаратно съглашение с Путин, както за техен срам постъпват германците. Други се опитват да убедят себе си, че всъщност Путин е „психологически либерал" и няма да стегне енергийната примка през зимата.

За какъв дявол обаче й е на Русия да слага примка на врата на Европа, ако няма намерение да я затяга? Всъщност Путин не прави нищо ново. Просто ползва оръжия от арсенала на диктаторите от миналия век. Кара западните сили да се чудят какво му е в главата и какво да направят, че да не ги тормози. Окуражава ги да мислят, че могат да го умилостивят само поотделно и че ако действат заедно, ще го разярят. А междувременно подготвя условията, щото когато дойде решителният момент, западните сили да са в максимално неизгодна спрямо него позиция. В случая: когато им поиска нещо, за да не спре доставката на горива, те да няма къде да ходят.

Печалното в случая е, че както провалите от 1930-те години, така и днешната западна безпомощност спрямо Путин можеха да бъдат избегнати чрез... четене. Чембърлейн трябваше да повярва, че онова, което Хитлер е написал в „Майн кампф", е точно това, което смята да прави: да воюва за „жизнено пространство" и да унищожава „нисшите раси", които „разлагат отвътре арийската раса". Предупредил е човекът. Днес дори само от четенето на уебстраниците на Путин и на руското министерство на външните работи всеки грамотен човек може да разбере само за един следобед какво представлява съвременната руска политика и следователно да знае какво да очаква.

В официалните руски документи картината е безпощадно ясна, без излишни полутонове и дипломатически увъртания. Според тези документи политиката на Русия се основава върху следните положения:

* Ползването на енергийните ресурси като инструмент за световно политическо влияние и натиск. Това Путин го повтаря от едно десетилетие и никой не бива да се прави на изненадан, че го прави.

* Категоричен отказ да се приеме „западният" модел на свободно общество, основано върху човешките права и върховенството на закона над волята на правителството. Напротив, официалната руска идеология е повторение на идеята на Екатерина Велика, че този модел на общество не е пригоден за Русия. Тя трябвало да бъде управлявана с помощта на „властова вертикала" в рамките на „суверенна демокрация", която не допуска външни влияния, нито вътрешна опозиция. Затова Путин отмени изборността на областните управители, въведе назначаемост (от себе си) на горната камара на парламента, завладя (чрез държавно или на "Газпром" участие) медиите и забрани гражданските организации като проводници на западно влияние. Ако някой не е разбрал, Путин му напомни в началото на годината, че основата на „суверенната демокрация" са въоръжените сили и ядрените оръжия, които следва да бъдат съответно развивани и заздравявани.

* Ясно изразено намерение да се прокарват бразди между ЕС и САЩ, а вътре в ЕС да се контактува с всяка една страна поотделно, за да се отслаби способността за обща политика.

* Отчетлива политика на събиране около Кремъл на диктаторите по света, както и на недопускане на бивши съветски републики като Украйна или Грузия да се влеят в евроатлантическите структури. Отношение на „спокойно неодобрение" на НАТО.

По периферията на кремълското мислене могат да се видят и крайно екзотични неща, като например: „възстановяване на славянското единство"; продължаване на историческата „цивилизоваща мисия на Русия в евразийското пространство"; възстановяване на „свободата на самодържавието" (т.е. освобождаване на Кремъл от всякакъв контрол от страна на населението или на международната общност и подписаните с нея договори) и подобни.

Внимателното четене на кремълски документи от последните 5-6 години обаче показва, че днешната екзотика е утрешната политика. Ще рече: най-вероятно и на тези наглед смехотворни неща им предстои да станат официална практика на държавата.

Кремъл, както навремето и Хитлер, любезно и в писмен вид обяснява предварително какво и защо смята да прави. Путин постъпва съвсем честно. Прилага програма, която предварително е обявил за всички, които могат да четат. Тази програма не може да бъде спряна с политика на „удовлетворяване" именно защото е програма, а не поредица от приумици.

И затова днешните западни наследници на Невил Чембърлейн няма да имат никакво извинение, когато утре Кремъл започне да налага своята воля върху Европа, като (например) постепенно стяга енергийната примка около врата на европейския данъкоплатец.

* Авторът е политолог, член на СДС, ръководител на Центъра за социални практики, преподавател в Нов български университет