Наскоро един приятел ми разказа следната история, на която, кълнеше се, бил свидетел. Попаднал това лято на една от онези традиционни български сватби, на които всички сме попадали. Тези сватби с оркестър, съчетаващ акордеон, гайда, бас китара и синтезатор, трябва да се опишат в отделен текст. Най-често шефът на оркестъра е и водещ на милото празненство, пълен с неизчерпаеми остроумия и народна мъдрост човек, който току подвиква, че виното му е горчиво, или пуска популярни лафове за хубавата балдъза или кръшната тъща. Традицията тук се разбира като редуване на едно безкрайно хоро с актуална за момента чалга и после друго безкрайно хоро, изсвирено с леко естрадно китарно звучене. Накрая всичко и в музиката, и в танците така се омесва, че трудно може да се различи кючек или ръченица играят върху масата на младоженците.

За такава сватба разказваше моя приятел. Но центърът на неговата история беше другаде. На една от масите в дъното на ресторанта, където обикновено слагат по-възрастните стринки и лели, докарани същия ден от селото с раздрънкан автобус, седели дядо и баба. Седели си кротко, бодвали си от поувехналата салатка, дядото си сипвал от ракията в общото лимонадено шише и толкоз. Пълно смирение и благочестивост излъчвали двамата старци, само дето бабата била… тук приятелят ми прави малка пауза… с каска.

Върху добродушната й костенурча глава се мъдрела стара метална каска като извадена от някогашен руски филм за войната. Под каската се подавали краищата на кафявата й забрадка. Стояла така женицата, гледала втренчено в една точка, от време на време вземала механично от салатката. Не се сдържал моят приятел и се преместил до дядото. И без това сватбата му била доскучала до смърт. Чукнали се и се разговорили. В един момент станало дума и за бабата, и ето колко проста се оказала историята. Бабата страдала от нещо на мозъка, губела често равновесие и припадала. Седи си кротко уж и изведнъж се катурне на земята, оплаквал се старецът. Ходели на доктор, ама той само като им казал за колко пари лекарства да търсят, пък и не било сигурно, признал си, каква файда ще има бабата от тях и те се отказали. Нямало откъде да намерят толкова пари. Тогава дядото се разровил в къщи и извадил една стара немска каска, която бил си запазил още от фронта. Ето, че влязла в работа. Вързал й я тогава на главата и така втора година, всеки ден. Да си не удари главата, ако падне, казал старецът. И в гласа му имало повече загриженост, отколкото у всички здравни каси, социални програми и президенти в държавата, взети заедно. Добра ми е бабата, рекъл, дай боже, да изкараме още година-две…

Представям си тази старица, захлупена под огромната ръждясала военна каска… Като пленник, който не знае, че войната отдавна е свършила. И той е свободен, но неговата държава, под чието знаме се е бил цял живот, вече я няма на картата. Или я има, но е по-изпаднала и от него.

Това е историята, която ми разказаха, и тя, уви, е съвсем истинска. Ако беше измислена, щеше да е по-малко абсурдна. Тя няма нищо общо с отчета на един премиер за напредъка на България от последната, пардон първата, година на неговото управление и все по-ниската инфлация. Или пък с поредния национален кич - „най-дългото хоро", което ще се командирова от България по европейските столици. Накрая в Брюксел. За новата булка на Европа ли, що ли. Горчиво.