Предполагаше се, че когато глобализацията и свободата се разпространят достатъчно, религията ще загуби почва. Вместо това навсякъде по света тя процъфтява и нерядко решава кой ще спечели изборите. Това е само началото на божествената намеса. Демокрацията дава на хората глас, а те все повече искат да говорят за Бога.

След като "Хамас" спечели решителна победа на януарските избори в Палестина, техен поддръжник замени развяващото се над парламента национално знаме със смарагдовозеления флаг на "Хамас", на който пише "Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк". Малцина във Вашингтон очакваха победата на религиозната партия. "Не познавам човек, който да не остана изненадан", каза американският държавен секретар Кондолиза Райс. Последваха други изненади. Дни след като знамето на Пророка се развя в Рамала, хиляди мюсюлмани започнаха бурна и понякога агресивна защита на неговата чест в градове, разположени на огромни разстояния един от друг - например Бейрут, Джакарта, Лондон и Ню Делхи. Разгневени от карикатурите на Мохамед, които първоначално бяха публикувани в Дания, ислямистки групи, правителства и отделни граждани организираха демонстрации, бойкоти и нападения на посолства.

Гледани извън контекст, тези събития изглеждат като внезапни изблици на "мюсюлманска ярост". Всъщност те са най-новите прояви на дълбоко подводно течение, което набира сила вече десетилетия и се разпростира далеч отвъд мюсюлманския свят. Световната политика е все по-силно белязана от нещо, което може да се нарече политика на пророците. Гласове, представящи се за носители на авторитет, идващ от висша сила, изпълват публичните пространства и печелят важни политически надпревари. Тези движения придобиват различни форми и използват най-различни средства. Но независимо дали бойното поле са демократичните избори и по-задкулисната борба за световното обществено мнение, религиозните групи са все по-конкурентоспособни. И в надпревара след надпревара, ако хората могат да избират между свещеното и светското, първото побеждава.

Господ преживява период на триумф. Доказателство за това беше иранската революция от 1979 г., възходът на талибаните в Афганистан, възраждането на шиитите и религиозните конфликти в следвоенен Ирак, както и скорошната победа на "Хамас" в Палестина. Не всички гръмотевици обаче се пращат от Аллах. Борбата срещу апартейда в Южна Африка през 80-те и началото 90-те години бе стимулирана от видни християнски водачи като архиепископ Дезмънд Туту. Хиндуистките националисти в Индия изненадаха международната общност, когато през 1998 г.свалиха от власт управляващата партия в Индия и след това направиха опити с ядрени оръжия. Американските евангелисти продължават да изненадват американския външнополитически екип със своя активизъм и влияние по редица въпроси, като например религиозната свобода, секс трафика, Судан и СПИН в Африка. Евангелистите набират такава сила, че на президентските избори в САЩ през 2004 г. религията се оказа е по-силен електорален признак от пола, възрастта или класата.

Разпространението на демокрацията не само че не овладява мощта на войнстващите религиозни активисти, но и дори разширява периметъра на пророческите политически движения, повечето от които стават по-организирани, по-популярни и по-легитимни в рамките на демократичния процес, но и не по-малко агресивни. Демокрацията дава на хората по света сила на техния глас, а те искат да говорят за Бога.

Нещата не са изглеждали винаги по този начин. През април 1966 г. списание "Тайм" публикува водеща статия под заглавие "Мъртъв ли е Бог?". Задаването на този въпрос тогава си беше оправдано. Секуларизмът доминираше световната политика в средата на 60-те. Конвенционалната мъдрост, споделяна от множество интелектуални и политически елити, бе, че модернизацията неизбежно ще задуши виталността на религията. Но ако 1966 г. бележи зенита на секуларната самоувереност, следващата година отбеляза началото на края на тази глобална хегемония. През 1967 г. лидерът на светския арабски национализъм Гамал Абдел Насър претърпя унизителен разгром от израелската армия. Към края на 70-те години световната сцена е доминирана от иранския аятолах Хомейни, "отново родения" в християнството американски президент Джими Картър, от телевизионния евангелист Джери Фалуел и папа Йоан Павел ІІ. Едно десетилетие по-късно размахващи броеници членове на профсъюза "Солидарност" в Полша и въоръжени с автомати "Калашников" муджахидини в Афганистан помогнаха да бъде разгромен атеистичният съветски комунизъм. Дванайсетина години по-късно 19 атентатори с вика "Аллах е велик" на уста промениха световната политика.Днес светският панарабизъм на Насър е отстъпил на миленистичния панислямизъм на иранския президент Махмуд Ахмединеджад, чиито религиозни тиради срещу Америка и Израел отекват в душите на милиони мюсюлмани - както сунити, така и шиити. "Все по-очевидно става, че хората по цял свят се събират около една пресечна точка - всемогъщия Бог", заявява Ахмединеджад в неотдавнашно писмо до американския президент Буш.

Всъщност модерният свят се оказа гостоприемен за религиозните вярвания.

* Пълния текст на статията можете да намерите в най-новия брой на сп. "Foreign Policy - България"