Някъде в средата на 90-те наблюдавах следната шокираща, както ми се струваше тогава, картинка. Една класическа мутра с врат, ланец и лъскаво долнище на анцуг, горе - потник, направи следното невиждано нещо. Прибра мобифона си в джоба, огледа се плахо, извади карта за уличен телефон и с известна неловкост напъха главата си под плексигласовото стъкло на улицата. Нямаше съмнение, че този тип пестеше. Вярно, че тогава мобилните телефони не се търкаляха по улицата и разговорите бяха бандитско скъпи. Но точно това ги правеше знаков атрибут на тази каста. Бил съм толкова впечатлен, че бързо съм си записал в тефтера (записката стои) как този и този ден залезът на мутрите е започнал. Мутра да говори по уличен телефон, това е край на митологията.

Глупава и прибързана радост, както се разбра по-късно. Просто и сред тази прослойка настъпи класово разделение. Едните бързо направиха няколко ключови замени: смениха анцуга с костюм, смениха краденето на автомобили със застраховането им, смениха ходенето по дискотеки със закупуването им, смениха блъскането по едноръките бандити с пълно експроприиране на хазартния бизнес. Смениха най-сетне купуването на хора от властта с едно далеч по-изгодно фамилиарно сприятеляване с тях. Но както се казва, успелите мутри са видими. Тях можеш винаги да ги намериш - ако не са под земята, са във вестника.

Какво обаче стана с огромната армия мутри, които не се ориентираха правилно, не успяха да напазаруват кьорава банка, дискотека или футболен отбор, не влязоха в кохортата лична охрана на успелите си авери. Какво стана с тези пролетарии на престъпния свят, които след няколкото мига щастие останаха отново със стария си анцуг. За тяхната лична драма никой не пише, а там мъката е наистина голяма. И само фолкпевци песни за нея пеят. Обедняването на тези хора, минаването им в запаса, скъсването с героическата младост е процес, който си струва да погледнем.

Ще ползвам личното си наблюдение. В квартала, където живея, средно краен и умерено непрестижен, имам такъв съсед. Личи си, че винаги е бил твърде дребна риба в подземния (щях да кажа подводния) свят. Сигурно дори не е крал коли и апартаменти, а само е препродавал крадените части и телевизори. Бил е в периферията на далаверата, но все пак е живял с усещането, че е вътре в играта. Имал е своя мъничък адреналин, капка смисъл в инак баналния си живот на бивш военен шофьор. Изобщо 90-те години, особено в първата си половина имаха това свойство да задават смисъл на най-различни групи от обществото. От старата номенклатура и новите секретари на комсомола, за които системата вече беше тясна за (зло)употреба през политическите наивисти и политическите шмекери, до обикновените черноработници на уличната престъпност. Но за това друг път.

Да се върнем на обеднялата мутра днес. Тя, т.е. той, има своите два скапани автомобила на старо, с ръждясали ламарини и пробито гърне. Единствената му утеха е да седне следобед в един от тях, да форсира десетина минути и сетне да надуе уредбите с поредната чалга. Или като му омръзне това, да даде мръсна газ и да направи следобедната си обиколка между блоковете за ужас на всички майки с бебешки колички. Малък квартален тероризъм - това е, което практикува. Има нашето квартално смирение, не е започнал да ни рекетира, за което сме му благодарни. Всички опити за противодействие предизвикват усилваща се агресия. Негово е малкото парче междублоковото пространство и тишината. Локалността на агресията му не я прави по-малко опасна.

Неговата квартална безнаказаност е част от една по-голяма национална безнаказаност. Нашата квартална търпимост и страх е част от една по-голяма национална търпимост и страх. Хак ни е.