На кръглата маса за съвременната българска драматургия, организирана в събота от фондация "А' Аскеер", проф. Богдан Богданов разгърна идеята за предопределената илюзорност на театралния успех у нас. Понеже липсват социологически наблюдения върху живота на представлението след премиерата, обикновено изпускаме от поглед всекидневното битие на спектакъла. "Съветвам всички да избягват премиерите!", каза проф. Богданов. На тях ходят предимно професионални театрали, които често създават фалшиви представи за представлението. Какво обаче се случва с него след премиерата, не знаем. Нямаме данни за реакциите на неизкушената публика. Затова дори за една пошлост и грандиозен кич може да се твърди, че има "страхотен успех". Успехът обаче е реторически. Част от трудолюбив PR, не повече.

Ще рискувам с обобщението, че днес цялото българско общество съществува в режим на непрекъснат превод - провалите постоянно се превеждат като успехи. Само през последните седмици можем да преброим няколко: бившият шеф на фалиралата Балканбанк Иван Миронов е оправдан от съда и едва ли не е посочен за образцов мениджър; изнесените документи за агентурното минало на кандидат-президента Георги Марков не го уязвяват ни най-малко, а напротив - известяват за несъмнените му качества на професионалист; отстраняването на Иво Инджев от телевизията след очевиден натиск от президентството се представя като грижа за етичните правила в медиите; за вторично написания от Владо Даверов роман на Христо Калчев се говори така, сякаш не е обикновено пошло произведение, а утрешна класика.

В България се хвърлят усилия не толкова за да се успее, колкото за да може очакваният провал да се представи като успех. Лъжата да се тълкува като истина. Рухването като възвисяване. Моралната низост и естетическата недостатъчност като висши качества.

А само какво ни предстои да видим след премиерата на президентските избори на 22 октомври! Поне пет от седемте кандидати със сигурност ще се провалят, но със същата сигурност можем да предвидим как те и техните щабове ще описват представянето си като "огромен", "частичен" или поне "относителен" успех.

Тази предвидима нищета на интерпретацията дължим най-вече на изхабената си гражданска памет. Не че нямаме памет - имаме. Но тя е толкова уморена, инертна в нерефлексивното превъртане на спомените ни, че не може да произведе действена мисъл, будна реакция, безсилна е да структурира критическа публичност.

Пак на кръглата маса Иван Добчев разказа анекдотичния, но действителен случай как актьорът Анани Явашев понякога излизал да се поклони на сцената след представление, в което не е участвал. Чрез тази прекрасна провокация паметта на публиката е била подложена на радикално иронично и самоиронично изпитание: Как игра този? Този играеше ли изобщо? Няма значение - все пак това е актьорът Явашев! Нали и без това ръкопляскаме на представлението, защо да не аплодираме и него! Нищо че смътно се съмняваме дали покланящият се човек наистина е играл за нас. Нищо че представлението може би не ни е харесало. Нищо че вероятно участваме в двойна лъжа - ръкопляскаме едновременно на кич и на човек, който няма нищо общо с кича.

Но чрез нашите аплодисменти произвеждаме в успех поредния провал. При това ръкопляскаме безпаметно на човек, излязъл да се поклони след провала, в който всъщност не е участвал. И единствената ни пресметлива утеха в тази лъжа е, че може би ръкопляскаме на режисьора.

Пламен Дойнов е поет и драматург. Носител на наградата "Аскеер" за драматургия. Преподавател в Нов български университет