"Нов десен проект", "нова десница", "ново дясно обединение" (какво ли ще да е било старото), "нови идеи", "нова платформа", "нови лица", "нови лидери"... Ако вдясно продължи вакханалията от претенции за откривателство на изхода от дупката, в която се намират, много скоро ще останат съвсем без избиратели. Ако добавим и високите медийните децибели на отколешните

психологическият предел, отвъд който човек, пък бил той и симпатизант, спира да възприема думите, може да се смята за преминат. Като че ли точно това се случва в момента - все по-голямо усилие се изисква, за да се вникне в смисъла на лавината от идеи за изход от кризата. И все по-големи съмнения възникват спрямо възможността да се очертае адекватен политически хоризонт.

Това, на което сега сме свидетели, са 15-те минути слава на смятаните (и смятащи се) за дисиденти в различните формации на обсъжданото пространство. С уговорката, че те нито са първите - роенето съпровожда десницата от самото й раждане - нито ще са последните. Какво всъщност предлагат те на публиката? Най-радикалният им към момента говорител - напусналият ДСБ Димитър Абаджиев: "Бъдещето на десницата го виждам във формулирани прагматични политики и в ново лидерство, в нови послания, формулиране на нови национални задачи именно от дясна гледна точка. Трябва да се търсят формули за партньорство и с ГЕРБ, и с Бойко Борисов, защото това ще създаде формула за алтернатива на тройната коалиция. Хората ще видят някаква формула за такава алтернативност...". Николай Младенов, СДС: "Убеден съм, че има достатъчно хора, които мислят, че общият десен проект е възможен... Но в момента много трудно можем да дадем някакъв път за изход от ситуацията." Елеонора Николова, СДС: "Трябва промяна, ако не намерим верния път, няма да ни има след следващите избори."

Спирам се на тези лица на десницата, защото те бяха сред участниците в онова нещо в хотел "Радисън" миналата седмица, което беше планирано да е публична дискусия, но се чуха само самооплакванията на ораторите и освиркванията на публиката. Защо въпреки широката медийна трибуна, на която се радват,

което аудиторията да припознае като идея, решение, път? Дали ако излязат от баналните оценки и общите приказки няма да разбулят онази част от мотивацията си, която опира до собственото им оцеляване на сцената? Било с мечтания като ракетоносител, но и непредвидим Бойко Борисов, било с оня неясен обект на желанието, който се описва като "нова десница". Най-близо до истината звучи едно по детски непосредствено откровение на Абаджиев: "Смятам да остана в политиката и да търся политическите форми, в които да реализирам това присъствие."

Тази каша от намерения надали ще роди работещ проект за съвземане на десницата. Най-вероятно няма. По няколко причини и обсъждащите бъдещето й прекрасно ги знаят:

Първо, лидерите на двете основни десни партии - СДС и ДСБ, остават здраво заковани на постовете си. Иван Костов си го каза в прав текст още в нощта след първия тур на изборите. А засега Димитър Абаджиев не успява да "повлече крак". В СДС също не беше поставено под въпрос лидерството на Петър Стоянов.

От първото произтича второто и по-важно: щом лидерите са на местата си, "смяна на курса" като движение по оста "дясно - Борисов - център, обединителни намерения" (каквото и да значеше това на споменатата дискусия) не се предвижда. Още по-точно - подобен курс е изключен за ДСБ, а и в СДС се забелязва втвърдяване по отношение на проекта, предвиждащ обединителната фигура на Борисов.

Самият Борисов пък продължава да бълва какво ли не: от "Аз показах, че властта като такава не ме интересува и не се кандидатирах за президент" до "Оттук нататък победата е там, където е Доган, и ние трябва да си направим изводите". И да превръща близкото, а и по-далечното бъдеще в убийствена за всеки политически проект непредвидимост.

Разбира се, отделен е въпросът дали запазването на лидерските постове от Костов и Стоянов е продуктивно или (до)разрушително за дясното пространство. Но ако загрижените за бъдещето на дясното групички и лица си дават сметка за реалностите, не би трябвало да

в посока "нови лидери - ново обединение". Лошите лидерски отношения са само частен случай спрямо по-важния въпрос - кое разделя симпатизантите вдясно. Президентските избори показаха, че формалното съюзяване след серията изтощителни от гледна точка на смисъла преговори, които в края си прераснаха и в политически скечове, на практика не е било желано от тези, за които беше предназначено.

Ако има изход в десния тунел, той е в представянето на конкретни, работещи алтернативи на водената в момента политика. Десните, ако искат да стъпят на краката си, би трябвало да се захванат с всекидневните проблеми на хората, които далеч не са толкова малко, колкото се опитват да внушат политолозите - певците на статуквото.

Преходът свърши, защото влизаме в ЕС, припява хорът, но друг поглед би открил вероятно, че това е всъщност най-същественото му начало. Казано иначе, преходът по български може и да е свършил, но

И точно той най-много ще затрудни властта на статуквото. Избирателите показаха, че продължават да очакват рационални, ясно дефинирани тези и практически аргументирана опозиционност. И който не държи сметка за тези реалности, е обречен. Избирателите оглушаха от междупартийни раздори, със сигурност си запушват ушите и от новата медийна пукотевица на тема "спасяване на десницата". Десница няма, има две недоверчиви една към друга десни партии. Но по-съществено в случая е какви ще са рационалните им послания.

Точно тази ниша - на рационалните опозиционни послания, стои незаета от дълго време. Ако се съди по поведението на запътилите се да стават "новите десни", тя ще си остане все така празна. Независимо че пуснатият вече в ход "алтернативен" проект ще се радва на медиен комфорт и благословията на статуквото. Негласувалите показаха, че остават в "засада".