Империите са главните актьори в световната история - в по-голяма степен от националните държави. Голяма част от онова, което наричаме история, се състои от делата на от 50 до 70 империи, които са владели различни народи на големи територии по земното кълбо. Но с течение на времето животът на империите е започнал да се скъсява. В сравнение със своите древни и ранно модерни предшественици, империите от последното столетие са забележително нетрайни. Това явление - краткият имперския живот, има дълбоки последствия върху времето, в което живеем.

Официално в момента не съществуват империи, а само сто деветдесет и няколко национални държави. Но призраците на бившите империи продължават да бродят по земята. Регионалните конфликти - от Централна Африка до Близкия изток и от Централна Америка до Далечния изток, често и многословно се обясняват с имперски грехове от миналото: тук произволно прокарана граница, другаде стратегия "разделяй и владей".

Освен това много от съвременните най-важни държави са все още ясно различими наследници на империите. Вижте например Руската федерация, където под 80% от населението е руско, или Великобритания, която, както и да я погледнем, е английска империя. Съвременна Италия и Германия са продукти не на национализма, а съответно на пиемонтската и пруската експанзия. Имперското наследство е още по-очевидно извън Европа. Индия е наследник на могулската империя и, даже още по-изразено, на британския радж. (Един индийски офицер от армията веднъж ми каза: "Индийската армия днес е по-британска от британската армия." Разбрах какво имаше предвид шофирайки заедно с него през огромните казарми в Мадрас, където стотици облечени в защитни униформи пехотинци по пътя ни заставаха мирно и козируваха.) Китай е пряк наследник на Средното царство. В двете Америки имперското наследство се вижда от Канада на север до Аржентина на юг. Държавен глава на Канада е британският монарх, а Фолкландските острови си остават британска собственост.

Накратко казано, днешният свят е колкото свят на националните държави, толкова и производен на бившите империи и бившите колонии. Дори и тези институции, които трябваше да пренаредят света след 1945 г., имат определено имперски уклон. Какво друго са петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, ако не уютен клуб на бивши империи? А какво представлява "хуманитарната интервенция", ако не по-политически коректно звучаща версия на старите "цивилизационни мисии" на западните империи?

...

Империите не оцеляват дълго, ако не са в състояние да създадат и поддържат съгласие на местно ниво и ако допуснат съперничещи империи да се обединяват срещу тях в по-мощни коалиции. Следователно основният въпрос е дали днешните световни сили се държат по-различно от своите имперски предшественици.

Лидерите на американската и китайската република публично отричат да имат имперски планове. И двете страни са продукт на революции и имат дълги антиимпериалистически традиции. И все пак има моменти, в които маските падат. Коледната картичка на американския вицепрезидент Дик Чейни за 2003 г. съдържа въпроса: "Ако не може да падне врабче на земята, без Той да забележи, възможно ли е да израсне империя без Негова помощ?" През 2004 г. един старши съветник на президента Буш споделя с журналиста Рон Съскинд: "Сега ние сме империя и когато действаме, създаваме наша собствена реалност... Ние сме главните действащи лица на историята." Подобни мисли може би минават и през съзнанието на китайските ръководители. И да не минават, напълно е възможно една република на практика да се държи като империя, докато продължава да отрича, че е изгубила републиканската си добродетелност.

* Найъл Фъргюсън заема професурата "Лоурънс А. Тиш" в Харвардския университет и е старши научен сътрудник в институцията "Хувър" в Станфордския университет. Последната му книга е "Войната на света: конфликтите през ХХ в. и залезът на Запада" (The War of the World: Twentieth Century Conflict and the Descent of the West, New York: Penguin Press, 2006)

Пълния текст на статията можете да намерите в новия брой на сп. "Foreign Policy - България"