Осемгодишно момче уби седемгодишно, защото то го обидило. Дванадесетокласник преби десетокласник, понеже слуша чалга. Група ученички преследваха и биха друга група ученички заради момче. Тийнейджър извади пистолет срещу учителката в клас...

Случаите на детско насилие са неизброими и далеч не всички стават медийно известни. Станалите известни обаче сами дорисуват картината. Когато медийните краски се сгъстят за броени дни, се постига национална представителност, непостижима за никое социологическо изследване.

Ситуацията наподобява симулакрум по Бодрийар - една хиперреалност, при която се заличава разликата между реалността и нейните образи. Не че имиджът на детската агресия не съответства на реалното детско насилие. Въпросът е, че медийният образ си има самостоятелен живот, равностоен на феномена от действителността. И дори сам може да произвежда реалност. Нещо повече, между двете реалности не може да се прокара граница на различие. А симулативната реалност става по-реална и от реалността и дори я предхожда.

Например преди детската агресия чрез случайно сгъстяване на събития да стане медиен феномен малцина са си правили заключения на база личен опит, че тя е нараснала неимоверно, че е станала ужасяваща и нетърпима. Дори полицейската статистика отчита спад на детската престъпност в последната година (огромен дял в нея обаче заемат кражбите). Но веднъж щом човек е погълнат от симулакрума "детска агресия", личният му опит става много чувствителен - във всяка пубертетска свада, която преди би взел за нормално хормонално явление, вече е склонен да вижда семената на ужасяващи престъпления. Симулакрумът вече конструира какво и как да се възприема в собствения сетивен опит под кода "детска агресия".

През медийния образ човек доизгражда реалния образ ведно със залепнали за него интерпретации. Онова момче, дето уби с камък другарчето си, е било без нормална родителска грижа, не е ходело редовно на училище и постоянно е играело на компютърни игри. В симулакрума обаче липсата на добра семейна среда и пристрастеността към игрите, приучващи към насилие, от предпоставки за появата на проблемно дете вече се превръщат в преки причини за превръщането му в дете престъпник. Кроткият гимназист, който счупи носа на по-малкия си съученик, е бил и талантлив художник. В симулакрума може веднага да се стигне до извода, че повсеместната просташка чалга задушава всичко и в един момент високата култура е принудена да оцелява с юмруци. Девойките, преследвали се като наказателен отряд из града заради гадже, пък се явяват на човека от симулакрума като резултат от стигналата прекалено далеч еманципация и сексуален разгул в училище.

До всички тези градации човекът от симулакрума достига много бързо - също като труженика на реалния социализъм. Както казваше един учител преди 1989-а: "Дъвка, двойка, кражба - и на 30 години си рухнал, развалина, не те бутам - сам ще паднеш!" Това е логиката на напълно хомогенния свят на симулакрума, където за всеки случай на насилие си има ясни причинно-следствени връзки, свързани обаче не с уникалността на извършителя и случайността на ситуацията, а директно с корените на детското насилие като такова - бие, защото родителите му не му обръщат внимание, защото играе компютърни игри и гледа филми с насилие, защото в училище е пълна свободия, защото учителите и полицията не могат да го респектират... Отделните случаи на детско насилие пък заедно образуват един обобщен и плътно натуралистичен образ на ученика, от когото във всеки момент може да изскочи невиждана агресия. И за човека от симулакрума единствената възможна реакция е потресът: кога децата станаха такива изроди!?

Хиперреалността на симулакрума налага и хиперрешения - светкавични, отривисти, кардинални. Лидерката на учителския синдикат и някои ученици поискаха вечерен час и ученически униформи. Политик пък предложи изобилието на пубертетска енергия да се канализира в часове по бойни изкуства. На книга подобие на вечерен час има и сега в Закона за закрила на детето, а някои градове са си въвели и по-истински. Ученическа униформа е свободно да въведе всяко училище и не едно и две отдавна са го сторили. А бойните изкуства след безбройните посещения на Бойко Борисов по физкултурни салони и пощипвания на детски бузки трябва да са по-популярни отвсякога. Това обаче са реалности извън реалността на симулакрума - той трябва да ги преоткрие като свои. Затова няма никакво значение, че тези мерки не действат или ако по някакъв начин работят, то той е далеч от целта, която сега им се вменява. И не е никак притеснително, че не се знаят или са забравени. Защото те са съвсем тривиални в света на реалността. А в света на симулакрума те са вече величави - призвани са да се справят с извънредна ситуация.

Тук не става дума да се отрича сериозността на проблема с детското насилие, нито пък да се твърди, че медиите манипулативно го хипертрофират. Въпросът е как наистина да познаваме проблема и оттук - как да го разрешаваме.

Най-напред трябва да се опитаме да излезем от симулакрума. Така ще се освободим от хиперобобщенията - децата, родителите, учителите, държавата... Ще престанем да залагаме на изходи панацеи - вечерен час, униформи, бойни изкуства... Ще спрем да хвърляме на едро тоталитарни обвинения и да търсим бързи революционни решения. Ще си задаваме тривиални въпроси и ще комбинираме тривиални стъпки според различните места и ситуации.

Дори всички предложени досега решения могат да се окажат добри. Но не като единствени спасителни въжета, спуснати отгоре и обречени да останат на книга. Проблемите е най-добре да започнат се решават децентрализирано. Да се обърнем към семейството, към училищното настоятелство, към общината. Ако родителят не намери общ език с детето си и не го възпитава, държавата не може да го замени. Ако училищното настоятелство не застане зад учителите и не се ангажира пряко със случващото се в училище, то не само че не може да възпитава, но е затруднено и да обучава. Ако кметове, съветници, МВР, агенция за детето и социалните служби не търсят съвместни решения на местно ниво, държавата остава само една абстракция, способна единствено на самоцелно нормотворчество и показни акции. Изобщо, ако продължим да истерясваме в симулакрума "детско насилие", накрая ще престанем да разбираме какво значи детство, както би казал Бодрийар. Всъщност той казва това по повод истерията с педофилията на Запад, но ние май си имаме и такъв симулакрум...

* Симулакрум (от лат. simulare) - подобие, образ, измамна прилика. В смисъла на френския социолог Жан Бодрийар - копие без модел, карта, предшестваща територията