Шест години и половина са достатъчно продължителен срок за посланик, за да могат да се правят "просветени догадки" относно перспективите и скритите "мини" в отношенията между България и Русия. Разбира се, без претенции за изчерпателност и непогрешимост, тъй като при всеки сложен обект на познание, като отношенията между страни, намиращи се в преход, вчерашните знания и опит често се оказват безполезни.

Общият план Европа и Русия - български поглед

От котата на 2006 г. хармоничната вълна в отношенията Русия с ЕС и НАТО изглежда достатъчно устойчива, но някак инерционна и небезалтернативна. Предстои намиране на силното продължение на Споразумението за партньорство и сътрудничество между ЕС и Русия след 2007 г., както и усилването на съдържателното взаимодействие между НАТО и Русия на постсъветското пространство и по горещите проблеми на глобалната сигурност. От това как се възприемат взаимно НАТО и ЕС, от една страна, и Русия, от друга - зависят не само общият план, но и конкретиката в отношенията на Русия със страните от Централна и Източна Европа, в това число и с България.

Усилването на политическия натиск и увеличаване цените на природния газ преди изтичане срока на договора от 2010 г. вероятно ще създадат трудности с критично високи равнища на търговски и платежни дефицити, по-нисък растеж на доходите и отлагане сближаването на жизнения стандарт със средните показатели за ЕС. Възможно е да внесе допълнително напрежение и по отношение изпълнението на важни финансови критерии за членството в ЕС и Европейския валутен съюз. Показателен е фактът, че първата и засега единствена страна от първата вълна на разширението е Словения, която единствено има скромен енерговнос и положителен търговски баланс с Русия.

Общото наследство в прехода

Съществуват редица устойчиви стереотипи сред широката общественост в Русия за това, как страните от Централна и Източна Европа внезапно и "егоистично" загърбват отношенията си с "перестроечна" Русия, устремени към новите хоризонти на Запада. В действителност ролята на тогавашното руско ръководство е най-малкото равностойна, ако не и проактивна в разтрогването на съществуващата система от търговски връзки. Достатъчно е да споменем едностранното решение за прекратяване на разплащанията в преводни рубли и форсирания преход към доларизация в търговско-икономическите отношения.

Да си припомним най-високата в Източна Европа обвързаност на българската икономика с един-единствен пазар - съветския. Прекратяването на разплащанията в преводни рубли на практика затвори руския пазар за 90% от българския износ. Българското общество постепенно започна да съзрява за новите политически реалности и да изоставя безкритичното отношение към политиката на Москва. Да не забравяме и натиска, упражняван от "Газпром" и руското правителство, във връзка с предоставяне на газопреносната система и предоговаряне преди изграждането на газопровода "Син поток". Това решение отчита цял куп от фактори, в които "българският" едва ли има рещаваща значимост. Остана обаче моделът на "обходна" политика и изкушението за едностранни силови въздействия.

Различията се проявиха по-осезателно по време на Косовската криза в края на 90-те, която беше повратен момент в развитието на Балканите. Решенията, които взе българското правителство тогава, бяха единствено възможните не само поради текущи геополитически съображения. За съжаление и досега нашите руски партньори не правят опит да "прочетат" логиката в действията на България. По инерция се приема, че всяка несъвпадаща с тогавашната позиция на руската дипломация гледна точка е неправилна.

България пострада изключително силно от "своеобразния" курс на Милошевич, който държа Западните Балкани в продължение на близо 10 години в състояние на постоянна криза и стрес. Сривът в БВП в резултат на разпадането на бивша Югославия и затварянето на бившите съветски пазари през 90-те години превишава в процентно отношение стопанските колапси в България след Първата и Втората световна война. Можем да си представим как и дали България, Румъния, Хърватия, Македония, Черна гора и самата Сърбия биха наваксали изоставането си по пистата на членството в ЕС, ако не беше сложен край на политическия експеримент "Милошевич".

Напълно естествено е Русия да поставя в центъра на политиката си спрямо България енергийното сътрудничество. Нелогична е свръхконцентрацията върху енергийните теми, които при цялата си безспорна значимост представляват само една, при това далеч не най-съдържателната писта в дългия маратон от партньорски отношения. България отдавна е приела водещите руски компании като желани партньори. Практически няма сфера на българската енергетика без значимо, а някъде и монополно участие на руски компании - "Лукойл" притежава единствения действащ нефтопреработвателен завод, "Газпром" не само пряко доставя природен газ, но и чрез своите дружества "Овергаз" и "Топенерджи" развива пълноценния си достъп до вътрешния пазар на природен газ и газопреносната мрежа. Списъкът от енергийни проекти с потенциален руски инвестиционен интерес се допълва от проекта "Белене" и "Бургас - Александруполис", както и множеството други енергийни активи, собственост на руски компании. Това доказва, че в България няма алергия към руските инвестиции.

Трудно е да се съпостави тази картина с практиката за взаимна "размяна на енергийни активи" между Русия и редица страни в ЕС. Проблемът е, че български компании практически нямат достъп до енергийни активи и проекти на територията на Руската федерация. А без подобна взаимност е невъзможно да се поддържат балансирани отношения.

Да погледнем енергийното ни сътрудничество през призмата на търговските и платежните баланси. Само за една година (2004-2005 г.) търговският дефицит на България нарасна с близо 1 млрд. долара. Поправката в договора по природния газ ще увеличи дефицита с още повече от 1 млрд. долара. Увеличените приходи по линия на нарастващия брой руски туристи включват изпреварващ растеж на частта, която обратно се репатрира или остава в руски компании като капитализация и приходи от стопанска дейност. Наслагването на материални, финансови и човешки дисбаланси не е просто конюнктура, а отразява устойчив дефицит в политиката.

Достатъчно е да се каже, че за западните фирми правенето на енергиен бизнес е труден, но все пак възможен път, докато за българските фирми е нереална хипотеза. Сравнението между дела на България в годишния търговски излишък на Русия (около 2.5%) и дела на българския износ (около 200 млн. долара) в общия обем на вноса в Русия - приблизително 130-140 млн. долара - т.е. 0.15%, доказва, че България не получава равен шанс спрямо другите вносителки.

При степента на държавна регулация на руския енергиен бизнес преодоляването на натрупаните проблеми е въпрос на държавна политика. При това не става дума за милиардни български инвестиции, а за съучастие в разработването на средния и малкия ешелон сред проектите за добив на природен газ, нефт или други съпътстващи енергоресурси. Или за предоставяне на реципрочното право на транзит. В противен случай плащанията за природен газ наподобяват погасяване на данъчни задължения, а не пазарни отношения.

Дори в сектори на традиционно българско присъствие - фармацевтика, козметика, парфюмерия, винопроизводство, машиностроене, цигарена и тютюнева промишленост - смесицата от конкуренция и регулация на руския пазар предопределят и в бъдеще по-ниски от желаните равнища на нарастване на българския износ. Българският бизнес в Русия все по-трудно пробива, най-вече поради високите скрити разходи на руския пазар. В този смисъл значителна част от неговата привлекателност като покупателна способност и растежни перспективи, включително разпознаваемост на традиционните български продукти и услуги, се неутрализират от разходите по влизането и удържането на пазарни позиции.

Не трябва да има илюзии, че българските правителства, независимо от партийно-политическите пристрастия, ще трябва да следват близка политика при задълбочаване на дисбалансите в двустранните отношения. Растящите дефицити ще направят трудни, ако не и невъзможни постигането на макроикономически и финансови критерии по Пакта за стабилност и присъединяването към еврозоната в уговорените срокове. Логично е да се предполага, че от тази гледна точка за всяко българско правителство е по-логично да стимулира бизнеса с държави, които поддържат отворени търговските си канали за компенсиращ износ.

Всяка политика може да претендира за зрелост само когато е разбираема и стимулира развитието на човешките контакти. Отношения, които се реализират преимуществено на официално или на бизнес равнище, без пълноценна проекция в отношенията между градове, неправителствени организации и отделните граждани, остават непълноценни. За съжаление няколко години отлагаме решенията по теми, засягащи човешките права на значителен брой български и руски граждани - договореностите, регулиращи взаимоотношенията ни в сферата на осигуряването и здравеопазването.

Всеки преследва своята формула за успех, но тя не може да бъде възприета като модел за подражание, ако не е споделена, ако не е преведена на разбираемия език и не печели "умовете и сърцата" на обикновените хора. Така е и с двустранните ни отношения. Каквито и "победи" да постигаме, в житейски план си струват само онези постижения в развитието на двустранните отношения, които водят до балансиран растеж в благосъстоянието и сигурността на нашите два народа. Останалото са исторически запетаи.

Със значителни съкращения. Пълния текст четете на адрес http://www.globalaffairs.ru/numbers/23/6697.html

* Авторът е бивш посланик на България в Русия. Бил е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, изпълнителен директор на БИБА и инициатор и организатор на провеждането на Икономическия форум за Югоизточна Европа. Автор е на книгата "Завръщане в историята - записки по прехода и глобализацията"