От Савел - в Павел

От Савел - в Павел

Православният ритуален кич, който българският президент Георги Първанов поднесе на публиката при встъпването си във втория мандат, навярно е раздразнил както политическите му опоненти, така и много вярващи християни. Но хайде, да речем, че както всички хора, и Първанов има право на развитие. Че неговият личен преход от марксизъм към християнство е вътрешен духовен процес, който никому не пречи. Още повече че действията му през първия мандат бяха, общо взето, разумни и умерени, а анонсите за втория са смислени и могат да стимулират страната. Тогава къде е проблемът - ще кажете. Ами проблеми има, и то поне три: естетически, морален и политически.
Естетическият е най-дребният. Целуването на патриаршеската десница, на кръста и на Светото писание е гледка, която у много хора с добър вкус може да предизвика направо физиологическа реакция на неприемане. Със своята архаична помпозност, която е спомен за божествения произход на светската власт, тя е съвършено неуместна в една модерна държава, където управниците са слуги на избирателите и всъщност би трябвало да демонстрират най-вече скромност и деловитост. Да не говорим за съмнителния авторитет на Светия синод и патриарх Максим. Очевидно обаче Георги Първанов и неговите съветници са преценили, че мнозинството българи ще харесат този предполагаемо красив ритуал и няма да тръгнат да се заяждат за подробностите.
Тези "подробности" опират включително и до морала. Дори да предположим, че Георги Първанов е отраснал в атмосфера на битово християнство, каквото се практикуваше в много български семейства навремето, и че още оттогава има положително отношение към православието, пак не е възможно да заобиколим без коментар превръщането на Савел в Павел. ДКМС, БКП и ДС са забравени, няма и следа от някакво покаяние, затова пък има демонстративна помпозност, която положително наранява хората с по-дълга памет.
Но най-сериозен е политическият проблем. Доколкото е известно, България все още има конституционен статут на светска държава, тоест православието като религия на мнозинството (по презумпция обаче!) няма никаква работа в политиката. Още повече че в страната има малцинства с други вероизповедания, има атеисти и агностици, има най-вече граждани, които делегират властта на президента. Християнските ритуали в Народното събрание от тази гледна точка са ако не нарушение на основния закон, то поне стъпка встрани от него. А посланието им спокойно може да се изтълкува като дискриминиращо и антилиберално. След като в световен мащаб ислямисткият фундаментализъм успя да създаде привидност за сблъсък между религиите, християнските демонстрации (каквито впрочем правят и политици в други страни от ЕС) са добре дошъл подарък за всевъзможните фанатици. А хората, мислещи в категориите на гражданското общество, на либералната държава, на диалога и модернизационните проекти, просто са изтикани в ъгъла. Включително и в България.
Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свободата", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свободата". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.

Александър Андреев е журналист, преводач и писател. В периода 2008-22022 е ръководител на българската редакция на "Дойче веле" в Кьолн и Бон. Автор е на книгите "Степени на свобода", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свобода", съавтор на още 4 книги. Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат и др. Има журналистически публикации на повече от 12 езика в медии по цял свят. Носител на голямата журналистическа награда "Робер Шуман" на Европейската комисия за България през 2008 година. Член е на Европейския преводачески колегиум в Щрален (Германия), на Европейската академия за изследване на живота, интеграцията и гражданското общество EALIZ (Австрия), съпредседвтел на германското дружеството за Югоизточна Европа, секция Кьолн-Бон.