Православният ритуален кич, който българският президент Георги Първанов поднесе на публиката при встъпването си във втория мандат, навярно е раздразнил както политическите му опоненти, така и много вярващи християни. Но хайде, да речем, че както всички хора, и Първанов има право на развитие. Че неговият личен преход от марксизъм към християнство е вътрешен духовен процес, който никому не пречи. Още повече че действията му през първия мандат бяха, общо взето, разумни и умерени, а анонсите за втория са смислени и могат да стимулират страната. Тогава къде е проблемът - ще кажете. Ами проблеми има, и то поне три: естетически, морален и политически.

Естетическият е най-дребният. Целуването на патриаршеската десница, на кръста и на Светото писание е гледка, която у много хора с добър вкус може да предизвика направо физиологическа реакция на неприемане. Със своята архаична помпозност, която е спомен за божествения произход на светската власт, тя е съвършено неуместна в една модерна държава, където управниците са слуги на избирателите и всъщност би трябвало да демонстрират най-вече скромност и деловитост. Да не говорим за съмнителния авторитет на Светия синод и патриарх Максим. Очевидно обаче Георги Първанов и неговите съветници са преценили, че мнозинството българи ще харесат този предполагаемо красив ритуал и няма да тръгнат да се заяждат за подробностите.

Тези "подробности" опират включително и до морала. Дори да предположим, че Георги Първанов е отраснал в атмосфера на битово християнство, каквото се практикуваше в много български семейства навремето, и че още оттогава има положително отношение към православието, пак не е възможно да заобиколим без коментар превръщането на Савел в Павел. ДКМС, БКП и ДС са забравени, няма и следа от някакво покаяние, затова пък има демонстративна помпозност, която положително наранява хората с по-дълга памет.

Но най-сериозен е политическият проблем. Доколкото е известно, България все още има конституционен статут на светска държава, тоест православието като религия на мнозинството (по презумпция обаче!) няма никаква работа в политиката. Още повече че в страната има малцинства с други вероизповедания, има атеисти и агностици, има най-вече граждани, които делегират властта на президента. Християнските ритуали в Народното събрание от тази гледна точка са ако не нарушение на основния закон, то поне стъпка встрани от него. А посланието им спокойно може да се изтълкува като дискриминиращо и антилиберално. След като в световен мащаб ислямисткият фундаментализъм успя да създаде привидност за сблъсък между религиите, християнските демонстрации (каквито впрочем правят и политици в други страни от ЕС) са добре дошъл подарък за всевъзможните фанатици. А хората, мислещи в категориите на гражданското общество, на либералната държава, на диалога и модернизационните проекти, просто са изтикани в ъгъла. Включително и в България.