Злощастните напрежения около сформирането на комисията за отваряне на архивите на Държавна сигурност и една дискусия с Йоахим Гаук (бивш дисидент в ГДР, който два мандата беше начело на Службата за архивите на ЩАЗИ, източногерманската ДС) в София принудително актуализират в нова светлина два многократно поставяни въпроса: Какво очаква българското общество от разсекретяването на архивите? Кой го иска и кой не го иска?

Хирургическото отваряне на близкото минало, скрито в архивите на ДС, може да извади на бял свят престъпления, вършени от тайните служби на НРБ, и да доведе до наказателно преследване на виновните. Такова целеполагане бих определил като насочено назад. Архивите ще съобщят и имената на безбройни доносници, които не са нарушавали тогавашното законодателство, но от днешна гледна точка нямат моралния кредит да заемат определени длъжности. Тук целеполагането е насочено към настоящето. И накрая: информацията в архивите на ДС може да помогне на българското общество психологически да преработи потискащите си травми и спомени от десетилетията на НРБ, а на всеки от нас, живелите в тези десетилетия - да направи личния си баланс за извършените компромиси и защитените нравствени позиции.

За съжаление нито една от тези три легитимни цели не присъства в чист вид в българската дискусия. Лустрацията се възприема преди всичко като разчистване на сметки и наказване на виновни. Наказателното преследване на юридически виновните пък се мисли едва ли не като отмъщение, вместо като нормална процедура срещу хора, нарушавали законите на НРБ. И двете нефокусирани нагласи, описани току-що, за съжаление възпроизвеждат горчивата въздишка на източногерманската дисидентка Бербел Болай, която по същия повод каза: "Ние искахме справедливост, а получихме правова държава."

Колкото до психологическото и обществено преработване на миналото, което според мен е най-важната цел на отварянето на архивите - то сякаш интересува само шепа хора. Така стигаме до твърде обезкуражаващите отговори на другия въпрос: кой иска и кой не иска разсекретяването на досиетата? Нека за момент оставим настрана политическите партии и техните игри на дребно или на по-едро - все пак парламентът прие един съвсем приличен закон за досиетата.

Очевидно обаче значителна част от гражданите на Република България или не смятат, че имат проблеми с миналото си в НРБ, или не желаят да погледнат тези проблеми в очите. По-младите пък, които нямат биография от тогавашния режим, късогледо се носят по течението на кариерите, печеленето на пари, консумацията и плиткоумното си медийно или шоу всекидневие, без да ги е грижа за лицемерието на обществото и старателно заровените му тайни. Остават, уви, само истински пострадалите от диктатурата в НРБ - огорчените, белокоси хора, дошли на дискусията с Йоахим Гаук, които гневно настояват за справедливост, но засега не получават дори правова държава.