"Това е остра провокация към националната ни история и памет, подменяща една от най-трагичните страници в историята на Априлското въстание. Всеки опит да бъде пренаписана историята (...) ще срещне отрицанието на цялото българско общество."

"Категорично и много остро възразяваме срещу всякакви опити за пренаписване на българската история. Такъв вид изопачаване на историята може да доведе до припламване на междуетнически искри."

Който не е разбрал за научните занимания на един етнолог от германски университет на тема "Баташкото клане", но е чул по радиото официалното изявление на прессекретариата на държавния глава (първия цитат) и на предшественика му Петър Стоянов (втория цитат), ще се зачуди: какво ли се е случило! Като слуша драматичните вопли за изопачаването на историята, които трети ден се носят от радиа и телевизии, човек би помислил, че просветното министерство е вкарало в училищата задължителен учебник, в който клането в Батак е отречено като факт. Или че разтърсващият ужас на трагедията е отминат като незначителна подробност. Темата на германския учен в тандем с непозната у нас българска изкуствоведка се оказа идеален шанс за демонстрация на оня митингаджийски патриотизъм, който експлоатира цинично националното чувство за общност, присъщо за всеки народ. Тепърва ще се завишават децибелите на оплаквачите, щото иначе може и да се досети "общността", че никой не може да пренапише националната история освен българите. Най-малкото може да направи това един проект по-скоро изкуствоведски, отколкото исторически, ако съдим по не твърде ясно формулираните му научни цели.

И всичко щеше да си върви по програма - патентованите пазители на историческата истина щяха да продължат да се надпреварват кой да изрази по-голямо възмущение и щяха да клеймят презрително онези, които се отнасят по-спокойно към алтернативните гледни точки, без задължително да ги приемат, ако в сряда не беше се случило едно доста симптоматично събитие. И то се случи не в сумрачното и потънало в книжнина кабинетче на някой научен сътрудник, финансиран от някоя частна фондация като "Мита за Батак". А в светая светих на българската държавност. В символа на правенето на национална политика. В парламента на модерната демократична и вече европейска република, който уж отбеляза с едноминутно мълчание годишнината от изтреблението на 1 милион арменци в Турция през 1915 г. ДПС напусна залата - изненадващо за едни, логично за други. БСП си остана само с конфуза от поведението на партньора си във властта и добре че й беше под ръка острата реакция на опозицията, та намери кого да обвини за "създаване на напрежение". Няма знак, че президентът и конструктор на коалицията ще се възмути от демонстрацията на загриженост, забележете, за имиджа на друга държава, от страна на българската партия ДПС, претендираща да е и европейска. Което за нормалния европеец и свободния в отношението си към историята и света българин означава осъждане на насилието над невинни и безпомощни хора, ни повече, ни по-малко. Без оглед на национална и етническа принадлежност. Това е европейската гледна точка. Няма нищо европейско, нито национално в съобразяването за коя държава и кой етнос става дума.

Това е само един пример за двойния аршин спрямо историята, политиката и морала, създадени не просто от обяснимите предразсъдъци и комплекси на твърде кратката история на третата българска държава , но преди всичко от железния идеологически юмрук, стоварен над събития, факти и личности в продължение на няколко десетилетия. С този аршин, раждащ скандали и псевдореформи, влязохме в Европа. Ако помислим какво внесохме през последните четири месеца, ще видим, че добрите начинания са само привидни, защото са съсипани от вътрешните порочни съображения - било партийно-егоцентрични (достатъчно е да погледнем сагата с досиетата - при уж добър закон пак ще си внесем кадри на ДС в Европарламента); било скандали с псевдопатриотичен привкус като възмущението от някакви научни сътрудници на абонираните пазители на светините ни; било реални скандали като напускането на парламента в срада.

А ако трябва по същество да говорим за шумните опасения от изопачаване на историята на президенти и историци, ако наистина са патриоти, те просто трябва да признаят най-сетне, че тя така или иначе се нуждае от преоценка. Защото трагедията в Батак не е мит, но твърде много са митовете, наслоени от дивашката идеологизация. На своя отговорност и с чиста съвест, съдейки от достъпните вече исторически документи, ще поставя няколко въпроса, докато още не е въведена официална забрана за задаване на въпроси:

- Мит ли е предателството на шепата български чорбаджии в Батак (или са искали да проведат преговори с турците, за да предотвратят клането)?

- Мит ли са изучаваните в училище причини за Междусъюзническата война през 1913 г. и за включването ни в Първата световна война на страната на Тройния съюз?

- Мит ли е ореолът на Георги Димитров от Лайпцигския процес?

- Мит ли е демократизмът на земеделския режим на Александър Стамболийски (при положение че са документирани неизброими нападения над партийни централи, вестникарски редакции, политически опоненти, предателства на национален интерес чрез договаряне със Сърбия за преследване на ВМРО, и над всичко - невъобразима корупция)? Което ни най-малко, разбира се, не оправдава варварското убийство на земеделския вожд.

Какво ли би станало, ако някой алтернативен историк се загледа в архивите и извади тези неща в учебниците? Ами много просто - ако госпожа Мозер например е съуправляваща с БСП, левицата ще си мълчи. Ако е в опозиция, ще гледа сеир и ще държи речи "против". Подобно на сряда - по друг повод, но на същия "принцип". Това е нашата "европейска" визия към историята. Къде по-лесно е да се състезаваме по възмущаване, че някой я изопачава. Само че всяка екстремна позиция се родее с непримиримите идеологически доктрини, а те са, които раждат митовете.