За първото полугодие на 2007 г. основни теми на Европейския съюз са новият Договор за реформата на ЕС (ново издание на неприетата Европейска конституция), борбата срещу хомофобията и ксенофобията, негарантираното използване на личните данни в борбата срещу тероризма и мерките срещу глобалното затопляне. В България за същия период важни въпроси са реформата в съдебната система и в системата за борба с престъпността, както и проблемите на екологичната политика. В Европейския съюз като проблем, пронизващ изброените теми, се идентифицира

У нас такъв проблем, общо взето, не се сочи кой знае защо. Политиката в областта на прозрачността е вяла, неактивна и през тази година се сведе до приемането на проблематичните изменения в Закона за достъп до обществена информация. Изключение е публикуването на имотните декларации на висшите служители в интернет от Сметната палата в началото на юли. Основателно е обаче да се запитаме - проблем ли е процесът на вземането на решения и в България и ако е проблем, работи ли се по въпроса. Защото и качественото решаване на основните теми в обществения дебат е функция от тази прозрачност и произтичащото от нея ниво на обсъждане.

И наистина на пръв поглед темите от дневния ред у нас се свеждат до въпроси от рода на това: трябва ли новият закон да предвиди смяна на Висшия съдебен съвет, какви точно правомощия да има една нова агенция за национална сигурност и как да се реагира спрямо съдебното решение за статута на Странджа като природен парк.

В действителност обаче под повърхността на тези въпроси стои една нежелателна реалност, която вече много години си битува по този начин. Тази реалност можем да обозначим като непрозрачност на процеса на вземането на решения. Любопитно е впрочем, че тя се отразява на случващото се в такава степен, че резултатът й е парцелирането на обществения дебат по различни въпроси или приемането на някои отдавна наложили се практики за безпроблемни. Да започнем с един пример за последното - откъде например се взе тази разбираща се от само себе си законодателна техника, според която промяната на нещо в системата задължително се извършва с приемането на нов закон.

В този смисъл първият въпрос (признавам, вече позакъснял) е: в полза на кого и на какво е да бъде приет, да речем, един чисто нов закон за съдебната власт? Един съществуващ закон обикновено има своята история, отразена в извършените промени в него, практиката на съдилищата по отделни текстове, решенията на Конституционния съд. В този смисъл непровеждането на широк дебат за необходимостта да се приеме един съвсем нов закон (и то на мястото на съществуващ такъв) може да се диагностицира като проблем. Единственото безспорно предимство на новия закон е, че с него по-лесно може да се демонстрира пред външния "контрольор" в лицето на Европейската комисия воля за промяна.

Следващият въпрос е за

в това число - на проектозаконите. По правило законопроектите, които се изготвят от изпълнителната власт, не се публикуват в интернет страниците на правителството или министерствата. Обратното се случва по изключение. Преди години, когато беше още проект, Законът за достъп до обществена информация (приет през 2000 г.) беше публикуван в интернет и бе обявено общественото му обсъждане в рамките на един месец. Законопроектът бе внесен едва след изтичането на този срок. В следващите години тази практика като че ли позападна.

Макар през 2003 г. да бе приет нов чл.2а от Закона за нормативните актове, според който заинтересуваните могат да дадат становище по проект за закон в едномесечен срок, текстът, общо взето, не се спазва. А и как да се спази, като предлаганите текстове не се публикуват и заинтересуваните няма как да ги узнаят. Когато текстът на проектозакона не е публикуван, тогава хората, дори да го получат по някакъв начин, не знаят коя версия коментират. Така например, доколкото си спомням, именно новият проектозакон за съдебната власт се оказа коментиран преди внасянето му в парламента в различни версии.

С изменение в Закона за нормативните актове от миналия месец едномесечният срок, в който заинтересуваните могат да представят становище по проектозакон, кой знае защо се намали на двуседмичен. Да се надяваме поне изрично въведеното с измененията задължение за публикуване на проектите в интернет да започне да се изпълнява.

Особено важни за обсъждането на всеки проект са мотивите към него, становищата на различни институции в съгласувателната процедура и

Този кръг от документи се оказват редовно извън кръга не само на публикуваната, но и на предоставяната обществена информация въобще. На писмени заявления за достъп до подобни документи в едни случаи се отговаря - изчакайте проектозаконът да влезе в Народното събрание и там ще го прочетете с мотивите. В други случаи правителството препраща към министерството, което било изготвило проекта. Нищо че според Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) всяка институция, която притежава даден документ, е длъжна да го предостави, без значение кой го е създал, кой още го притежава и т.н.

Третият вариант на отговор по заявление е, че позициите на другите в дискусията по проекта били "подготвителни документи" и достъпът до тях бил ограничен на основание чл.13, ал.2 от ЗДОИ. Никой не си дава сметка за очевидната безсмислица на създалата се ситуация. Как ще участват в дебата по един проект хората, като не разбират нито защо някой предлага определено решение на даден проблем, нито с какви аргументи го подкрепя? Сравнителният поглед върху други законодателства показва, че защитата на "подготвителните документи" е създадена с цел безпристрастно и справедливо решаване на въпроси като това кой да спечели даден конкурс, търг, обществена поръчка.

С това ограничение се брани интересът от честни правила и равен старт, който би се накърнил, ако последващ участник в състезанието получи достъп до подготвителни документи. Спрямо законодателния процес обаче действа обратният принцип - за широко обсъждане със заинтересуваните. Призивът "изчакайте да влезе в парламента" тук не върши работа. Правилото е обсъждане на най-ранен етап. По отношение на екологичните въпроси това е дори записано в конвенцията, която урежда въпросите на достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие, по която и България е страна (т.нар. Орхуска конвенция).

За да заключим темата, трябва да се спрем на още две интересни неща. Едното е интерпретация на Министерството на финансите, според която на задължително обсъждане със заинтересуваните подлежал само изцяло нов закон, а не и изменения в съществуващите закони. Нищо че някои изменения са до неузнаваемост. А какво ли обсъждат клетите народи от Западна Европа, които отдавна имат необходимата законова рамка и доста рядко приемат изцяло нови закони? Другият проблем, пораждащ безпокойство, е практиката на

Преди две години това се случваше по изключение, а сега лека-полека се срещат все повече такива недостъпни проекти. Да не говорим за факта, че веднъж попаднал в парламента, законът често излиза оттам в неузнаваем вид след промяната между първо и второ четене, без това да е станало известно на обществото, което евентуално да участва в процеса.

Така обрисуваната непрозрачност влияе и на дебата по основните теми. Така например магистратите и другите засегнати от новия закон за съдебната власт вероятно не могат да се включат достатъчно активно в обсъждането му. В обсъждането на концепцията за нов закон, създаващ агенция за национална сигурност, пък почти никой не може да се включи при настоящата липса на публикуван документ. Някак неясна остана засега целта на подобен акт. Включването на дейност по разследване във функциите на една такава агенция поражда въпроси.

Единият от тях е защо функцията по борба с организираната престъпност ще се премества в институция с функции по националната сигурност. Ако в момента се смята, че борбата с организираната престъпност не се провежда успешно, то ще я направи ли по-успешна една засилена непрозрачност. Защото това е единственото, което засега обществото знае за службите за сигурност - че не искаха (и май още не искат) да се разделят с архива на бившата Държавна сигурност, не искат да вмъкнат в дейността си сегмент на прозрачност и комуникация с обществото относно свършената от тях работа. Да, отдавна се говори за уредбата им със закон, но причината за това не е в нуждата да се натоварят с допълнителни функции, а за да излязат на светло. Иначе

Има и работещи служби в демократични страни с подобен профил, но в нашия контекст такава служба бе именно Държавна сигурност. Всички тези въпроси просто означават, че дебатът по този въпрос трябва да се проведе "на слънчева светлина", а не според гореизброените практики.

Що се отнася до екологията, макар че тя трябва да е най-прозрачната сфера на изработване на политики, тъй като е налице и ясно законодателство, и международни актове, на практика нещата не стоят така. Големите проблеми са АЕЦ "Белене" и "Натура 2000". В рамките на тези мултиказуси случаят "Странджа" е по-малък, макар и безусловно важен.

Наличието на съдии на противоречиви мнения обаче не означава корупция и е вредно хората да се учат да мислят така. Важно е обаче, че обществото се мобилизира да постигне успех в ценностна позиция. Дали битката е свършила е спорно. Още по-неясно е кой всъщност бе виновен за всичко това и защо не се извърши задълбочена проверка по отношение на проведената от изпълнителната власт процедура по обявяване на Странджа за парк.

Подобни и много други въпроси ще се пораждат, докато процесът на вземане на решения е такъв. Докато властта не се научи, че демокрацията до голяма степен е в процедурите. Тогава и решенията са плод на разум. Тогава и управляващите ще представят себе си за точно следващи обществения интерес и волята на хората, а не за герои, решили в последния момент като с магическа пръчка проблема. Този прийом беше характерен за едно друго време.